Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

– Изобщо не помислих. Вече бяхме на половината път към Сайбея, когато получихме заповед да се върнем и да проследим теб. Така и направихме. Най-трудно беше да отклоня останалите от твоите дири, особено след като едва не ни се навря в ръцете в Райевост.

– А сега си дезертьор.

– Така е.

– Заради мен.

– Да.

В гърлото ми засмъдяха напиращи сълзи, но успях да овладея гласа си, за да не трепери.

– Не исках да става така.

– Не ме е страх от смъртта, Алина – произнесе той със студен и непоколебим глас, който ми прозвуча чуждо. – Но не искам да пропускаме единствения си шанс. Трябва да намерим елена.

Дълго размишлявах над думите му. Накрая въздъхнах.

– Добре.

В отговор се разнесе похъркване. Мал вече спеше.

ПРЕЗ СЛЕДВАЩИТЕ НЯКОЛКО ДНИ той поддържаше немилостно темпо, но гордостта ми, а може би страхът ме възпираха да го помоля да забави крачка. Понякога по склоновете над нас виждахме пръснати планински кози, а веднъж пренощувахме край приказно красиво езеро, но това бяха кратки изключения в монотонния пейзаж от оловносиви скали и начумерено небе.

Мрачното мълчание на Мал също не ми помагаше особено. Искаше ми се да разбера как са преследвали стадото по заповед на Тъмнейший и какъв е бил животът му през последните няколко месеца, но той отвръщаше на въпросите ми с по една дума. Понякога дори не си правеше труд да ми отговаря. Когато се чувствах нетърпимо гладна и изморена, впивах обиден поглед в тила му и ми се прищяваше да му зашия един зад врата, за да ми обърне внимание най-после. Но през повечето време само се притеснявах.

Тревожех се, че Мал вече съжалява за решението си да тръгне подир мен. Тревожех се, че няма да открием елена в необятната пустош на Сайбея. Но най-много от всичко се притеснявах за това какво би сторил Тъмнейший на Мал, ако ни заловеше. Когато най-накрая започнахме да се спускаме по северозападния склон на Петразой, изпитах вълнение, че се разделяме с непристъпните планини и техните студени ветрове. Щом навлязохме в гористия пояс и стигнахме приветливите гъсталаци, духът ми се поободри. След толкова дни катерене по острите скали беше истинска наслада да стъпвам на мекия килим от нападали борови иглички, да долавям животински звуци в храсталака и да вдишвам въздух с дъх на мъзга[12].

Спряхме да нощуваме край бъбриво поточе, а когато Мал взе да събира съчки за огъня, аз за малко не се разпях. Призовах тънък и насочен слънчев лъч, за да разпаля огъня, но това, изглежда, не впечатли особено Мал. По едно време се изгуби в гората и се върна със заек, който заедно почистихме и опекохме за вечеря. Той захласнато ме изгледа как оглозгах моя дял до последната костица и накрая въздъхна, останал видимо гладен.

– Много по-лесно беше да те нахрани човек, когато нямаше чак такъв апетит – промърмори той, довърши вечерята и се изтегна по гръб, подпъхнал ръка под главата си.

Направих се, че не съм го чула. За първи път след бягството от Малкия дворец се бях стоплила и нищо не беше в състояние да ми развали блаженството. Даже хъркането на Мал.

НАЛАГАШЕ СЕ ДА ПОПЪЛНИМ ЗАПАСИТЕ си от храна, преди да продължим на север към Сайбея. Отне ни ден и половина да открием ловна пътека, която ни отведе до едно от селата в северозападното подножие на Петразой. Колкото повече наближавахме обитаемите земи, толкова по-неспокоен ставаше Мал. Той избързваше далече напред, разузнаваше и следеше да вървим успоредно с главния път. В един ранен следобед се появи, понесъл грозно кафяво палто и шапка от кафяви катеричи кожи.

– Къде намери това? – попитах.

– Отмъкнах ги от една незаключена къща – отвърна с виновен вид. – Но оставих няколко монети. Там изглежда много зловещо, всички къщи пустеят.

По пътя също никого не видях.

– Може да е неделя – казах. Откакто напуснах Малкия дворец, бях изгубила представа за дните. – Сигурно всички са отишли на църква.

– Може – призна той, но беше все така неспокоен, докато заравяше стария си войнишки шинел и кепето под едно дърво.

Оставаше ни близо километър до селото, когато чухме барабаните. Колкото повече наближавахме, толкова по-силно ставаше думкането им; скоро към тях се присъединиха църковни камбани и цигулки, пляскане и весели подвиквания. Мал се покатери на едно дърво, за да огледа по-добре. Когато се спусна обратно, тревогата по лицето му се беше поразсеяла.

– Навсякъде гъмжи от народ. По пътя сигурно са стотици, а видях и една каручка дом.

– Това е Масленица[13]! – възкликнах.