Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

„Те няма да ме хванат. – Тази мисъл ме връхлетя с особена категоричност и яснота. – Няма да се върна отново там.“

Тръснах ръка и огледалният диск се плъзна в лявата ми длан. С другата ръка измъкнах ножа; гришанската стомана натежа в юмрука ми. Тихо се свих, готова за скок, и зачаках. Ослушвах се. Страх ме беше, но с изненада установих, че част от мен жадно очаква схватката.

Наблюдавах брадатия войник през клонака. Той все повече стесняваше кръга около мен, докато най-накрая се озова на крачка от скривалището ми. Можех да видя капчиците пот, които се стичаха по врата му; утринните лъчи проблясваха по цевта на пушката и за момент ми се стори, че той гледа право в мен. Някой се обади отдалече. Войникът извика в отговор: Ничево ! Нищо.

След това, за моя огромна изненада, обърна гръб и продължи нататък. Цялата се превърнах в слух, докато звуците постепенно утихваха, гласовете се отдалечаваха и шумът от стъпките заглъхваше. Нима бе възможно да съм чак такава късметлийка? Нима по погрешка бяха взели следата от някое животно или стъпките на друг пътник за мои? Или пък това бе капан?

Изчаках трепереща, докато най-сетне над гората се възцари относителна тишина, нарушавана единствено от шумоленето на буболечките, птичите крясъци и шепота на вятъра в клоните на дърветата.

Едва тогава пъхнах обратно огледалния диск в ръкавицата и дълбоко поех дъх на пресекливи глътки. Върнах ножа в калъфа и внимателно се надигнах.

Тъкмо посягах за все още подгизналия от влага балтон, смачкан на купчина върху земята, когато непогрешимият звук от тихи стъпки зад мен ме накара да замръзна на място. Обърнах се рязко и сърцето ми се качи в гърлото, когато само на няколко крачки различих очертанията на полускрита от клоните фигура. Толкова внимавах за брадатия войник, че не бях усетила заплахата зад гърба си. В миг ножът отново се озова в ръката ми и огледалният диск се вдигна високо, готов за действие. Неясната фигура бавно приближаваше между дърветата. Впих очи в нея, уверена, че халюцинирам.

Мал.

Отворих уста да проговоря, но той предупредително опря пръст на устните си, без да откъсва очи от моите. Постоя така за миг заслушан, после ми даде знак да го последвам и отново изчезна в гората. Сграбчих балтона и се втурнах подире му, стараейки се да не изоставам. А това не беше никак лека задача. Той се движеше безшумно, промъквайки се подобно на сянка между стволовете и клоните, сякаш следваше невидима за останалите пътека.

Заведе ме обратно при потока, до плитчината при един завой, където можехме да прегазим оттатък. Цялата настръхнах, когато ледената вода отново напълни ботушите ми. Щом излязохме на отсрещния бряг, той взе да тъпче в кръг, за да заличи следите ни.

В мен напираха хиляди въпроси и мисълта ми скачаше непрекъснато от едно на друго нещо. Как Мал бе успял да ме открие? Дали е бил в потерята заедно с останалите войници? И дали сега ми помагаше? Едва се удържах да посегна и да го пипна, за да се уверя, че е истински. Искаше ми се да го прегърна от благодарност. Но заедно с това ми се щеше да му насиня окото заради всичко, което ми бе наприказвал оная нощ в Малкия дворец.

Той часове наред крачеше напред в пълно мълчание. От време на време ми правеше знак да спра и аз чаках, докато прикрие следите ни в храсталака. По някое време следобед се закатерихме по стръмна камениста пътека. Нямах представа накъде ме е завлякъл потокът, но можех да се закълна, че Мал ме води към Петразой.

Всяка стъпка се превръщаше в същинска агония. Ботушите ми още бяха мокри, а по пръстите и петите ми се появиха нови пришки. Главата ме цепеше след кошмарната нощ в гората и вече ми се виеше свят от глад, но нямах намерение да се оплаквам. Продължавах мълчаливо да го следвам, докато той ме водеше към планината и после, когато се отклони от пътеката; катерех се по скалите, докато краката ми се разтрепериха от умора и гърлото ми пламна от жажда. Когато Мал най-после спря, вече се намирахме високо в планината, скрити от неприятелски очи зад един огромен скален къс и няколко гъсти бора.

– Тук – каза той и хвърли торбата си на земята. След това с уверена крачка се заспуска обратно. Знаех, че отива да прикрие следите от непохватното ми катерене по скалите.

Предпазливо се отпуснах на земята и притворих очи. Краката ми пулсираха, но се страхувах, че събуя ли ботушите, вече никога повече няма да мога да ги обуя. Главата ми клюмна, но не си позволих да заспя. Още не. В мен напираха хиляди въпроси, но само един не можеше да чака до сутринта.