Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

– Ти... – прошепна той.

Побягнах.

Хукнах надолу – право към лабиринта от тесни улички, а сърцето ми щеше да изхвръкне от гърдите. Когато подминах и последните мрачни постройки в покрайнините на Райевост, изскочих от пътя и се шмугнах в храсталака.

Колкото по-навътре влизах в гората, толкова повече клоните драскаха страните и челото ми.

Зад мен се носеше врява от потерята: мъжете си подвикваха един на друг, чуваше се шум от тежки стъпки. Инстинктивно понечих да продължа напред слепешката, но после си наложих да спра и да се ослушам.

Преследвачите ми бяха на изток от мен и претърсваха близо до пътя. От мястото си не можех да преценя колко са на брой. Успокоих дишането си и дочух ромон на вода. Сигурно наблизо имаше поток, един от притоците на реката. Стигнех ли водата, щях да мога да прикрия следите си, а на тях щеше да им се наложи да ме търсят слепешком в тъмното.

Вървях, насочвайки се по звука на водата, като от време на време спирах, за да не сгреша посоката. Тръгнах да се катеря по един хълм, който беше толкова стръмен, че почти лазех, вкопчвайки се в клоните и изскочилите над земята корени на дърветата.

– Насам! – извика някакъв глас отдолу. Погледнах през рамо и видях някакви светлинки, които прииждаха между дърветата към подножието на хълма. Задрасках трескаво нагоре, пръстта се ронеше под пръстите ми и всяко вдишване изгаряше дробовете ми. Едва стигнах билото и се надвесих да погледна от другата страна. Усетих прилив на надежда, когато видях проблясващата по водната повърхност лунна светлина.

Тръгнах да слизам по отвесния склон силно наклонена назад, за да пазя равновесие. Придвижвах се толкова бързо, колкото ми позволяваше куражът. Дочух викове и когато се обърнах, видях силуетите на преследвачите, откроени на фона на нощното небе. Вече бяха стигнали билото. Паниката в мен надделя и аз се втурнах по склона, а под краката ми заподскачаха камъни и шумно се затъркаляха надолу към коритото на потока. Наклонът беше прекалено отвесен. Загубих равновесие, политнах по очи, одрах дланите и на двете си ръце и тежко се стоварих на земята.

Затъркалях се надолу и с плясък цамбурнах в ледената вода. За момент имах чувството, че сърцето ми бе спряло. Водата беше като ръка, която сграбчи тялото ми в безмилостен леден юмрук, после ме повлече надолу. Най-накрая главата ми изскочи на повърхността и аз жадно поех безценна глътка въздух, преди течението отново да ме подхване и да ме потопи във водовъртежа. Не знаех колко надалече ме е завлякла водата. Сега единствената ми грижа бе да си поемам въздух от време на време и да се боря с постепенното вкочаняване на крайниците си.

Накрая, когато вече мислех, че няма да се преборя с течението за поредната глътка въздух, то ме изхвърли в спокоен притихнал вир. Вкопчих се в някаква скала и се измъкнах в плитчината; успях някак да се изправя на крака, ботушите ми се хлъзгаха по мокрите и гладки речни камъни, а аз залитах под тежестта на подгизналия балтон.

Не знам как стана, но някак успях да стигна до гората и да се свра в гъсталака. Трепереща от студ, се свлякох на земята, като продължавах да бълвам речна вода.

Това със сигурност беше най-страшната нощ в живота ми. Цялата бях вир-вода. Не усещах краката си в ботушите. Подскачах при най-малкия шум, убедена, че всеки момент ще ме открият. Кожената ми шапка, пълната с храна торба и чисто новото ми одеяло бяха изгубени някъде във водовъртежите на потока. Рискът от посещението в Райевост се оказа напълно безсмислен. Кесията с парите също беше изчезнала. Добре че поне ножът бе все още затъкнат на хълбока ми.

Призори си позволих да призова малко слънчева светлина, за да подсуша ботушите си и да сгрея премръзналите си ръце. Унесох се и сънувах как Багра притиска в гърлото ми моя собствен нож, а смехът ù сухо кънти в ушите ми.

Събудих се от силното думкане на сърцето си и шум от движение в гората. Заспала бях прислонена край ствола на едно дърво и – поне така се надявах – скрита от чужди погледи в храсталака. От мястото си не виждах нищо, но до мен долитаха далечни гласове. Поколебах се скована от ужас, защото не знаех какво да правя. Мръднех ли, рискувах да се издам; останех ли притихнала на място, рано или късно щяха да ме открият.

С приближаването на шума сърцето ми запрепуска още по-силно. През шумака зърнах набит войник с брада. Държеше пушката си готова за стрелба, но аз знаех, че няма никакъв риск да ме убият. Цената ми беше прекалено висока. Това ми даваше предимство, ако се решах да умра.