Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

Продължих да споря мислено със себе си, докато не стигнах кръстопътя край Шура. Тогава реших да мина през планината. Преди да тръгна към подножието ù обаче, трябваше да се отбия в Райевост, най-големия крайречен град. Давах си сметка какъв риск поемам, но не можех да прекося Петразой без хранителни припаси и палатка или поне пътническо одеяло. След дългите дни, прекарани в самота, шумът и навалицата по оживените улици и канали на Райевост ми се видяха необичайни. Държах главата си ниско сведена, а шапката – нахлупена над очите, защото бях сигурна, че на всяка улична лампа и по витрините на магазините ще видя обявления с моя портрет. Колкото по-навътре в града навлизах обаче, толкова повече се отпусках. Може би новината за бягството ми не се разпространяваше чак толкова бързо, колкото очаквах.

Миризмата на печено агнешко и пресен хляб напълни устата ми със слюнка и аз си позволих да се почерпя с една ябълка, докато попълвах запасите си от твърдо сирене и сушено месо. Привързах новото си пътническо одеяло към кожената торба и се опитах да преценя с колко допълнителен товар на гръб мога да се изкача по склоновете на планината. Улисана в такива мисли, завих зад един ъгъл и се натъкнах право на група войници.

Сърцето ми запрепуска в галоп при вида на дългите маслиненозелени шинели и пушките на гърба. Прииска ми се да се обърна на пети и да хукна накъдето ми видят очите, но въпреки това сведох ниско глава и се насилих да продължа с равномерна крачка. Чак когато ги подминах, си позволих да се озърна през рамо. Никой от тях не ме следеше с подозрителен поглед. По всичко личеше, че не са тук с някаква специална мисия. Приказваха си, шегуваха се, а един дори подсвирна на момиче, което простираше пране.

Шмугнах се в първата пряка и останах там, докато сърцето ми не се успокои. Какво ставаше всъщност? Избягала бях от Малкия дворец преди повече от седмица и досега трябваше да са вдигнали тревога. Сигурна бях, че Тъмнейший ще разпрати вестители до всеки полк и в най-малките градчета. Вече всички от Първа и Втора армия би трябвало да са по петите ми. Видях още войници из улиците на Райевост. Някои бяха в отпуск, други на поста си, но никой от тях не даваше вид, че издирва беглец. Не знаех как да тълкувам това. Зачудих се дали не го дължа на Багра. Може би бе успяла да внуши на Тъмнейший, че съм отвлечена, а защо не и убита от фйерданите?

Или той мислеше, че вече съм стигнала много по-далече на запад. Въпреки това реших да не насилвам късмета си и затърсих път да се измъкна от града. Това отне повече време, отколкото очаквах – добрах се до западните покрайнини на Райевост едва по мръкнало. Улиците бяха тъмни и пусти, само тук-там се мяркаше светлинка от някоя кръчма със съмнителна репутация, по чиито стени се подпираха заклети пияници и напяваха нещо под нос.

Докато минавах бързешком покрай един шумен хан, вратата рязко се отвори и в бликналата отвътре светлина и музика някакъв едър мъж се повали на улицата.

Той сграбчи полите на балтона ми и ме придърпа към себе си.

– Здрасти, хубавице! Да не идваш да ме сгрееш?

Опитах да се изскубна.

– Доста си силна за дребния си ръст. – Усещах спарената воня на бира в горещия му дъх.

– Остави ме – казах ниско.

– Недей така, лапушка [11] – изтананика той. – Двамата с теб хубавичко може да се позабавляваме.

– Казах ти да ме пуснеш! – блъснах го в гърдите.

– Потрай още малко – изкиска се той и ме повлече в сенките край кръчмата. – Искам да ти покажа нещо.

Тръснах китка и усетих успокояващата тежест на огледалния диск да се приплъзва между пръстите ми. Ръката ми се стрелна напред и един кратък светкавичен проблясък порази зрението му.

Когато светлината го ослепи, той изгрухтя, вдигна ръце към очите си и ме пусна. След това действах така, както ме беше научил Боткин: стоварих крак върху стъпалото му, после го усуках около глезена. Краката му хвръкнаха във въздуха и той тежко падна на земята.

В този момент отстрани на кръчмата се отвори някаква врата. Отвътре излезе войник с бутилка квас в едната ръка, на другата беше увиснала жена в оскъдно облекло. С ужас установих, че мъжът носи въгленочерната униформа на личната охрана на Тъмнейший. Той с мътен поглед се взря в сцената пред себе си: падналият на земята мъж и аз, надвесена над него.

– Това пък какво е? – изфъфли. Момичето до него се изкиска.

– Ослепях! – виеше поваленият мъж. – Тя ме ослепи!

Опричникът погледна първо него, после впи очи в мен. Погледите ни се срещнаха и по изражението му разбрах, че ме е познал. Явно късметът ми вече не работеше. Дори никой друг да не знаеше за моето бягство, охраната на Тъмнейший със сигурност бе по петите ми.