Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

Някаква театрална трупа товареше в своя фургон реквизит и щендери с костюми, а кочияшът вече държеше юздите и им подвикваше да побързат. Един от актьорите се качи на капрата до него, останалите се накачулиха в теглена от пони малка двуколка, която пое напред под съпровода на звън от камбанки. Стрелнах се към задницата на фургона и се промуших между частите от декора, спускайки след себе си конопеното покривало.

Сдържах дъха си, докато с грохот минавахме по дългата алея, покрита с чакъл, и през портала на дворцовия парк. Очаквах всеки момент някой да вдигне тревога и да ни спрат. Представях си как ме измъкват опозорена от фургона. Най-накрая колелетата взеха да подскачат по неравна повърхност – вече трополяхме по калдъръма на Ос Олта.

Опитвах да си спомня пътя, по който преди месеци Тъмнейший ме преведе през града, но тогава бях толкова уморена, че в главата ми бе останала само неясна поредица от палати и мъгливи улици. Сега от скривалището си също не виждах много, а не се и осмелявах да надзърна под платнището. С този мой късмет точно тогава щеше да мине някой и да ме види. Единствената ми надежда беше да се отдалеча колкото се може повече от двореца, преди да са открили бягството ми. Не знаех колко време може да ми спечели Багра и се молех кочияшът да пришпорва по-често конете. Чак когато минахме моста и се озовахме на градското тържище, си позволих да отдъхна с известно облекчение.

Мразовитият въздух лесно проникваше през дървените ритли[10] на фургона и аз мислено благодарих на Багра за дебелия балтон. Чувствах се изтощена, беше ми неудобно, но най-вече се страхувах. Бягах от най-могъщия човек в Равка. Всички от Гриша, цялата Втора армия и сигурно даже Мал и неговите следотърсачи щяха да бъдат пратени по петите ми. Пък и какви бяха шансовете ми да оцелея съвсем сама в Долината? Но дори да успеех да се добера до Западна Равка и да се кача на „Верлорен“, после какво? Щях да бъда съвсем сама в една чужда страна, където никого не познавам и дори не говоря езика. Напиращите сълзи подлютиха очите ми и аз яростно ги разтърках. Започнех ли да плача сега, едва ли някога щях да престана.

В първите часове на деня оставихме зад гърба си калдъръмените улици на Ос Олта и навлязохме в широките мръсни коловози на Вий. Зазори се, после утрото взе да преваля към пладне. Понякога задрямвах, но страхът и неудобствата ме държаха будна през повечето време. Когато слънцето се издигна високо в небето и вече започвах да се потя в дебелия си балтон, фургонът забави ход и спря.

Рискувах и надзърнах откъм страната на двуколката. Намирахме се зад нещо като крайпътен хан или гостилница.

Протегнах крака. И двата бяха изтръпнали, а когато кръвта се раздвижи в тях, се намръщих от болка. Изчаках кочияшът и артистите да влязат вътре и чак тогава се измъкнах от скривалището си.

Допусках, че ще е много по-подозрително да се снишавам и да се прокрадвам незабелязано, затова изопнах рамене и бодро излязох на главната улица, вливайки се в навалицата от каруци и минувачи.

Достатъчно беше да се поослушам, за да разбера, че съм в Балакирев – малко градче западно от Ос Олта. Значи бях извадила късмет и се движех в правилната посока.

По време на пътуването успях да преброя парите от Багра и опитах да си направя план. Знаех, че най-бързият начин за придвижване е на кон. Въпреки това си давах сметка, че само момиче с достатъчно пари да си купи кон несъмнено ще привлече вниманието. Оставаше ми само едно – да го открадна. Само че нямах представа как се прави това и продължих пеша.

На излизане от града се отбих през една сергия, за да купя твърдо сирене, хляб и сушено месо.

– Май си доста гладна, а? – попита беззъбият продавач и ме огледа отблизо, докато пъхах покупките в торбата.

– Брат ми е по-гладният. Тъпче се като прасе – отвърнах и се престорих, че соча някого в навалицата. – Идвам! – провикнах се след малко и забързано се отдалечих. Оставаше само да се надявам, че търговецът ще запомни едно малко момиче, което пътува със семейството си, или – още по-добре, – че изобщо няма да ме запомни.

Същата вечер нощувах в спретнатия плевник на една мандра недалеч от Вий. Той нямаше нищо общо с красивото ми легло в Малкия дворец, но бях благодарна и за този подслон, както и за приспивните звуци на животните около мен. Тихото мучене и пръхтенето на кравите ми помагаха да не се чувствам толкова самотна и изоставена. Лежах свита на кравай, подпъхнала под главата си пътническата торба и кожената шапка като възглавница.