Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

Поклатих глава.

– Няма да направи такова нещо. Никога няма да го направи. – Още помнех среднощния ни разговор край огъня под изпочупените греди на хамбара; помнех срама и горестта в гласа му. „Цял живот търся начин да оправя нещата. За мен ти си първият проблясък на надежда от дълго време насам.“ – Той каза, че иска отново да обедини Равка. Каза...

– Не ми разправяй какво ти е наговорил! – озъби се тя. – Той е древен. Имал е достатъчно време да шлифова лъжите си пред едно самотно и наивно момиче. – Тя пристъпи към мен с пламнали черни очи. – Мисли, Алина! Ако Равка отново стане едно цяло, Втора армия вече няма да е жизненонеобходима за нейното оцеляване. Тъмнейший ще се превърне в обикновен царски служител. Мигар за такова бъдеще си мечтае той?!

Започвах цялата да се треса.

– Моля те, спри.

– Но ако Долината е в негова власт, тя ще сее смърт и разрушение. Той ще погуби света и вече никога няма да бъде принуден да се кланя пред някой цар.

– Не.

– И всичко това благодарение на теб.

– Не – изкрещях в лицето ù. – Аз няма да го направя! Дори всичко това да е истина, никога няма да му помогна да го постигне.

– Няма да имаш друг избор. Силата на елена принадлежи на този, който го е убил.

– Но той не може да се възползва от муската – възразих немощно.

– Затова пък може да се възползва от теб – меко отвърна Багра. – Еленът на Морозов не е обикновена муска. Той ще го преследва. Той ще го убие. Той ще вземе рогата му и щом веднъж ги сложи около врата ти, ти ще му принадлежиш изцяло. Ти ще станеш най-могъщата Гриша на всички времена и цялата тази новооткрита сила ще е в негова власт. Двамата ще сте свързани навеки и ти ще си безсилна да му противостоиш.

Състраданието в гласа ù напълно ме съкруши. Състрадание от една жена, която досега не ми позволяваше нито миг на слабост, нито миг на покой.

Краката ми омекнаха и аз се свлякох на пода. Стиснах главата си в ръце, опитвайки да заглуша гласа на Багра. Но не можех да се отърва от думите на Тъмнейший, които още кънтяха в съзнанието ми: „Всички ние служим някому.“

„Царят е същинско дете.“

„Двамата с теб ще променим света.“

Той ме беше излъгал за Багра. Лъжеше и за Черния еретик. Мигар ме беше излъгал и за елена?

„Трябва да те помоля да ми се довериш.“

Багра го умоляваше да ми даде друга муска, но той настояваше да са непременно рогата на елена. Огърлица – не, нашийник – от кост. А когато се възпротивих, той ме целуна и аз начаса забравих за елена, муската и всичко останало. Помнех как изглеждаше съвършеното му лице в светлината на фенерите, изумлението му, разчорлената му коса.

Нима всичко това е било умишлено? Целувката на езерния бряг; краткотрайната болка, която пробяга по лицето му онази нощ в хамбара; всеки жест на човечност, всяко прошепнато откровение, дори случилото се между нас тази вечер?

Цялата се сгърчих при тази мисъл. Все още чувствах топлия му дъх по шията си, чувах го как шепти в ухото ми: „Най-лошото на всяко желание е, че ни прави слаби“.

Колко прав е бил. Аз така копнеех да намеря свое място под слънцето, където и да е то. Така жадувах да му угодя и толкова се гордеех, че пазя тайните му. Но никога не си направих труд да се замисля какво всъщност иска той, каква е подбудата, която го тласка напред. Мислите ми бяха прекалено заети с въображаемата картина как стоя редом до него – спасителката на Равка, най-драгоценната, най-желаната, същинска царица.

Толкова бях улеснила плана му.

„Двамата с теб ще променим света. Ти само почакай.“

Облечи си красивите одежди и чакай следващата целувка, следващата мила дума. Чакай елена. Чакай нашийника. Чакай да те направят убиец и роб.

Той ме предупреди, че ерата на гришанската сила върви към своя край. Трябваше и сама да разбера, че никога не би го допуснал.

Пресекливо си поех дъх и опитах да овладея треперенето си. Замислих се за бедния Алексей и за всички като него, пратени на явна смърт в черните дебри на Долината. Мислех за пепелявите пясъци, които някога са били ронлив чернозем. Мислех за волкрите, първите жертви на Черния еретик и неговата ненаситност.

„Нима наистина мислиш, че съм свършил с теб?“

Тъмнейший искаше да ме използва. Искаше да ми отнеме единственото, което някога е било само мое, да ме лиши от единствената ми сила.

Изправих се на крака. Нямах намерение да го улеснявам повече.

– Добре – казах, посягайки към купчината дрехи, които Багра ми беше донесла. – Какво трябва да направя?