Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

Той колко момичета беше натискал в тъмното?!

– Видях как те гледаше – продължи Мал.

– На мен ми харесва как ме гледа. – Това излезе като крясък от гърлото ми.

Той поклати глава, горчивата усмивка все още играеше по устните му.

Прищя ми се да я изтрия от физиономията му.

– Защо просто не си го признаеш – подсмихна се. – Той те притежава.

– Теб също те притежава, Мал – изсъсках. – Притежава всички нас.

Това изтри усмивката му.

– Напротив – отвърна вбесен. – Не и мен. Никога.

– Нима? Нямаш ли ново назначение, Мал? Не трябва ли да изпълняваш някоя нова заповед?

Мал изопна гръб, изражението му стана студено.

– Да – отвърна. – Така е. – После рязко се завъртя на пети и тръгна към вратата.

Разлюляна от гняв, известно време останах на място. След това се втурнах към вратата. Спуснах се чак до последното стъпало, преди да успея да се спра. Сълзите, които от толкова време заплашваха да потекат, най-после рукнаха на криволици по бузите ми. Искаше ми се да изтичам подир него, да си взема думите назад, да го моля да остане, но и без това целият ми живот беше преминал в преследване на Мал. Затова застанах мълчаливо и го оставих да си тръгне.

ГЛАВА 15

ЧАК КОГАТО СТИГНАХ СТАЯТА СИ и вратата беше здраво залостена зад мен, позволих на риданията да ме надвият. Свлякох се на пода, опрях гръб на леглото, обгърнах коленете си с ръце и опитах да се овладея.

Мал сигурно вече бе напуснал двореца и пътуваше обратно към Сайбея, за да се присъедини към останалите следотърсачи, тръгнали подир стадото на Морозов. Увеличаващото се разстояние помежду ни беше съвсем осезаемо. Чувствах се много по-далече от него в сравнение с всичките месеци самота досега.

Прокарах палец по белега върху дланта си.

– Върни се – прошушнах и тялото ми се разтресе от нови ридания. Той обаче никога нямаше да се върне. Все едно му бях заповядала да замине завинаги. Знаех, че едва ли ще го видя отново, и при тази мисъл цялата ставах на болка.

Загубих представа колко дълго съм стояла така в тъмното. По едно време си дадох сметка, че някой тихо почуква на вратата. Изпънах рамене, опитвайки да потисна хлиповете. Ами ако беше Тъмнейший? Точно сега не бих понесла да го видя, но все пак трябваше да направя нещо. Надигнах се и отворих вратата.

Една кокалеста ръка стисна китката ми в желязна хватка.

– Багра! – извиках, взирайки се в жената на прага.

– Ела – дръпна ме тя и се огледа през рамо.

– Остави ме, Багра. – Опитах да се изскубна, но тя се оказа неочаквано силна.

– Идваш с мен, момиче – обузда ме тя. – Веднага!

Дали заради пронизващия поглед, с който ме наблюдаваше, дали заради потреса да видя страх в очите ù, или просто защото бях свикнала да се подчинявам на нейните заповеди, но аз я последвах навън. Тя затвори вратата след нас, продължавайки да стиска китката ми.

– Какво става? Къде ме водиш?

– Тихо.

Вместо да тръгне надясно към главното стълбище, тя ме повлече към противоположния край на коридора. Натисна някакъв панел в стената и пред нас зейна тайна врата. Багра ме бутна към нея. Нямах сили да се съпротивлявам, затова се запрепъвах надолу по тясната спираловидна стълба. Всеки път, когато я поглеждах през рамо, тя ме блъскаше да продължавам. Щом стигнахме долу, Багра мина пред мен и ме поведе по тесен коридор с гол каменен под и прости дървени стени. В сравнение с останалата част на Малкия дворец тук всичко беше почти необзаведено, затова предположих, че сме в крилото на прислугата.

По едно време Багра отново сграбчи ръката ми и ме вмъкна в тъмна пуста стая. Запали само една свещ, заключи и залости вратата, после прекоси на пръсти помещението и дръпна пердетата пред малкото сутеренно прозорче.

Мястото беше оскъдно обзаведена с груб нар, прост стол и леген.

– Дръж – каза и ми хвърли купчина дрехи. – Облечи се.

– Нямам сили за нови уроци, Багра.

– Край с уроците. Трябва да напуснеш това място. Още тази нощ.

Примигнах недоумяващо.

– Какви ги приказваш?!

– Опитвам се да те отърва от доживотно робство. А сега се преоблечи.

– Какво става, Багра? Защо ме доведе тук?

– Нямаме много време. Тъмнейший скоро ще открие стадото на Морозов. И ще залови елена.

– Знам – отвърнах, мислейки за Мал. Сърцето ми се свиваше от болка, но не устоях на изкушението да позлорадствам. – Аз пък си мислех, че ти не вярваш стадото на Морозов да съществува.

Тя махна с ръка, сякаш разпъждаше думите ми като досадни мухи.