Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

– Нали? – повтори той и леко ме ухапа по врата. Простенах и поклатих глава, неспособна да разсъждавам. Сега той ме притискаше към вратата и бедрата му плътно опираха моите. – Най-лошото на всяко желание е – започна, а устните му очертаха линията на челюстта ми и се надвесиха над моите, – че ни прави слаби. – Накрая, когато усещах, че няма да понеса нито миг отлагане повече, устата му се притисна в моята.

Този път целувката му беше много по-настоятелна и белязана от гнева, който бушуваше в него. Но мен не ме беше грижа. Не ме беше грижа, че досега ме беше пренебрегвал; нито че ме изпълваше със смут; нито пък ме интересуваха мъглявите предупреждения на Женя. Той беше открил елена.

Той се беше оказал прав за мен. Той за всичко се беше оказал прав. Ръката му плъзна надолу по хълбока ми. Почувствах как тялото ми вибрира от възбуда и страх, когато полата ми се вдигна и пръстите му докоснаха голото ми бедро. Но вместо да го отблъсна, аз се притиснах още по-плътно в него.

Нямам представа докъде щяхме да стигнем, но точно в този момент отвън се дочу силна врява. Група много шумни и много пияни хора напредваше нестройно по коридора, някой тежко се блъсна във вратата и взе да насилва дръжката. Двамата окаменяхме. Тъмнейший подпря с рамо вратата, за да не се отвори, а групата продължи нататък с крясъци и смехове.

В последвалата тишина впихме поглед един в друг. После той въздъхна и отпусна ръце, оставяйки копринените дипли на полата ми да паднат надолу. – Трябва да вървя – промърмори.

– Иван и останалите ме чакат.

Само кимнах, защото не се доверявах на гласа си.

Тъмнейший се дръпна. Отстъпих настрани и той открехна вратата. Надзърна през тясната пролука, за да се увери, че коридорът е пуст.

– Няма да се връщам на бала – каза. – Но ти трябва да отидеш поне за още малко.

Отново кимнах. Внезапно ме осени, че се намирам в тъмна стая с един почти непознат мъж и само допреди няколко минути полата ми бе вдигната на кръста. Пред погледа ми изникна неумолимото лице на Ана Куя, докато ме поучаваше какви глупави грешки допускат селските девойчета. Цялата пламнах от срам.

Тъмнейший се промъкна през вратата, но преди да изчезне в сумрака, се обърна към мен.

– Алина... – Виждах как се бори със самия себе си. – Мога ли да дойде при теб тази нощ?

Поколебах се. Давах си сметка, че кажа ли „да“, вече няма да има връщане назад. Кожата ми все още пламтеше там, където ме беше докосвал, но възбудата постепенно утихваше и здравият ми разум отново се възвръщаше.

Не знаех какво точно искам. Вече в нищо не бях сигурна. Изглежда, прекалено дълго бях отложила отговора. По коридора отново се чуха гласове. Тъмнейший затвори вратата и стъпките му постепенно се отдалечиха, а аз се дръпнах назад в мрака. Зачаках със свито сърце, опитвайки да измисля оправдание за присъствието си в тази празна стая.

Гласовете отминаха и аз освободих задържания до този момент дъх в дълга пресеклива въздишка. Не ми остана време да отговоря на Тъмнейший. Дали все пак щеше да дойде? И наистина ли исках така да стане? Главата ми бръмчеше. Налагаше се час по-скоро да се взема в ръце и да се върна на бала. Тъмнейший имаше свободата да изчезне без обяснение, но на мен този лукс ми беше отказан.

Надзърнах в коридора, после забързах към балната зала, като пътьом спрях пред едно от големите позлатени огледала, за да приведа в ред външния си вид. Не изглеждах чак толкова зле, колкото се опасявах. Вярно, бузите ми пламтяха, а устните ми бяха подпухнали, но срещу това нищо не можеше да се направи. Пригладих косата си и оправих гънките на кафтана. Тъкмо се канех да вляза в балната зала, когато чух в другия край на коридора да се отваря врата. Видях Аппарат да се носи забързано към мен, а полите на кафявото му расо плющяха отзад. „О, моля те, не и сега!“

– Алина! – провикна се той.

– Трябва да се връщам на бала – отвърнах безгрижно и му обърнах гръб.

– Трябва да говоря с теб! Събитията се развиват много по-бързо, отколкото...

Шмугнах се в балната зала с, както се надявах, спокойно изражение. На секундата бях наобиколена от знатни благородници, които нямаха търпение да се запознаят с мен и да ме поздравят за демонстрацията. Сергей и останалите Сърцеразбивачи от моята охрана се спуснаха към мен и взеха да се извиняват, че са ме изгубили в навалицата. Погледнах през рамо и с облекчение видях, че дрипавата фигура на Аппарат беше погълната от множеството в балната зала.

Направих всичко по силите си да поддържам любезен разговор и да отговарям на въпросите на гостите в двореца. Една жена със сълзи на очи ме помоли да я благословя. Представа нямах какво трябва да направя, затова само потупах ръката ù, надявайки се това да ù вдъхне увереност.