Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

танцуват със светлината.

Избухнаха овации, а Тъмнейший тихо прошепна: „Сега им покажи!“.

Усмихнах се и направих така, както ме бяха учили: разтворих широко ръце и почувствах как цялата се разтварям, после плеснах с длани и балната зала се разтърси от силен тътен. Сред множеството с едно „хъссс“ избухна диамантена светлина и над главите се понесе общото ахване на присъстващите, които взеха да присвиват очи и да ги засланят с длани, предпазвайки се от ослепителното сияние.

Задържах светлината в продължение на няколко дълги секунди, после отново плеснах с ръце и тя бавно взе да гасне. Залата беше обхваната от бурен възторг, множеството неистово ръкопляскаше и тропаше с крака. Оркестърът засвири, ние се поклонихме, а аплаузите постепенно преляха във възбуден говор. Тъмнейший ме издърпа в единия край на сцената и прошепна: „Чу ли ги? Виждаш ли как танцуват и се прегръщат? Сега вече знаят, че слуховете са истина и всичко ще се промени.“

Възбудата ми лека-полека се утаи и усетих да ме обзема несигурност.

– Не даваме ли на тези хора напразни надежди? – попитах.

– Не, Алина. Вече ти казах, че ти си моят отговор за тях. Наистина се оказа така.

– Но след онова, което се случи край езерото... – Изчервих се до кръв и побързах да уточня. – Искам да кажа, че според теб не съм достатъчно силна.

Устните на Тъмнейший потрепнаха, загатвайки усмивка, но очите му останаха сериозни.

– Нима наистина мислиш, че съм свършил с теб?

По тялото ми премина лек трепет. Той ме наблюдаваше внимателно, намекът за усмивка се стопи. После изневиделица ме хвана за ръка и ме поведе сред тълпата. Хората ни поздравяваха въодушевено, протягаха ръце да ни докоснат, но той спусна около нас кълбета мрак, който се разсейваше веднага щом отминем. Това ни правеше почти невидими. Докато се промъквахме покрай струпаните на групички хора, долавях откъслечни разговори:

– Не го вярвах...

– Чудо...!

– Никога не съм имал вяра в него, но...

– Свърши се! Свърши се!

Чувах хората да се смеят и да плачат. Отново ме обзе някакво безпокойство. Те вярваха, че аз съм техният спасител. Какво ли щяха да си помислят, като разберат, че не ме бива за друго освен салонни трикове? Тези мисли обаче минаваха като бегли проблясъци в главата ми. Трудно беше да задържа вниманието си на нещо – след като в продължение на седмици

Тъмнейший ме беше пренебрегвал, сега държеше ръката ми и ме водеше през тясна врата към дълъг и пуст коридор.

Изкисках се лекомислено, когато се промъкнахме в една празна стая, осветена единствено от луната, надничаща през прозорците. Едва имах време да забележа, че това бе същата приемна, в която бях представена на царицата, защото със затварянето на вратата той ме обсипа с целувки и вече нищо друго нямаше значение.

И преди ме бяха целували – пиянски своеволия, недодялани опипвания. Но тук ставаше нещо съвсем различно. Усетих срещу себе си увереност и мощ и сякаш цялото ми тяло изведнъж се пробуди. Чувствах думкащото си сърце, плътния допир на коприна о кожата ми, силата на ръцете му, сключени около мен, пръстите на едната заровени в косата ми, другата – опряна на гърба ми, притискаща ме все по-силно. В мига, когато устните му докоснаха моите, между нас сякаш се отвори тунел и почувствах как неговата мощ нахлува в мен. Усещах колко много ме желае, но зад това желание се долавяше и друго нещо, а то много приличаше на гняв.

Дръпнах се стъписана назад.

– Ти сякаш не искаш да правиш това.

– Това е единственото, което искам да направя – изръмжа той, а в гласа му долових преплетени горчивина и страст.

– И затова се мразиш – просветна ми изведнъж.

Той въздъхна и се притисна в мен, приглаждайки косата ми назад.

– Може и така да е – промърмори, а устните му пърхаха по ухото ми, по шията, по ключиците.

Разтърси ме тръпка, отметнах глава назад, но не можех да не попитам:

– Защо?

– Защо ли? – повтори той, а устните му продължаваха да пътешестват по кожата ми; пръстите му се промъкваха под панделките на деколтето. – Алина, имаш ли представа какво ми каза Иван, преди да се качим на сцената?

Пристигна вест, че много хора са видели стадото на Морозов. Ключът към Долината на смъртната сянка най-сетне е в ръцете ни. Точно в този момент трябва да съм в оръжейната зала, за да чуя доклада. Сега трябва да планирам поход на север. Но аз не правя нищо такова, нали?

Моето съзнание обаче се беше изключило напълно, отстъпвайки пред насладата, която циркулираше из цялото ми тяло, и предчувствието точно на кое място ще попадне следващата му целувка.