Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

– Да бе! – отвърнах и измъкнах огледалото от ръцете ù. Но не успях да сдържа усмивката си. Тъжното и болнаво момиче с хлътнали бузи и кокалести рамене вече го нямаше. На негово място стоеше Гриша с блясък в очите и искряща вълниста коса с бронзов оттенък. Черната коприна очертаваше новопридобитите ми форми и падаше надолу в лъскава каскада, подобна на съшити сенки. Женя беше сторила някакво чудо с очите ми и сега те изглеждаха тъмни и почти като на котка.

– Накити! – провикна се Женя и двете се втурнахме обратно към стаята ми, профучавайки в коридора покрай кипналата Зоя.

– Свършихте ли вече? – просъска тя.

– Засега – отвърнах безгрижно, а Женя изпръхтя, както изобщо не се полагаше на една дама.

В останалите кутии върху леглото ми открихме пантофки от златиста коприна, златни обеци с просветващ черен кехлибар и маншон от пухкава черна кожа. Щом се приготвих, хвърлих прощален поглед към малкото огледало над умивалника. Чувствах се екзотична и загадъчна, сякаш бях влязла в кожата на някое друго момиче, много по-бляскаво и обаятелно от мен.

Вдигнах поглед и видях Женя да ме наблюдава разтревожено.

– Какво не е наред? – попитах, възвърнала внезапно предишната си стеснителност.

– Нищо – отвърна с усмивка тя. – Изглеждаш прекрасно. Честна дума. Само че... – Усмивката ù се стопи. Протегна ръка и вдигна малкия златен талисман на гърдите ми. – Алина, Тъмнейший не обръща внимание на никой от нас. Ние сме само кратки мигновения в неговия дълъг живот. И не съм убедена, че това е чак толкова лошо. Затова... просто внимавай.

Изгледах я смаяно.

– С кое?

– С влиятелните мъже.

– Женя – започнах направо, преди окончателно да загубя самообладание, – какво се е случило между теб и царя?

Тя взе да разглежда съсредоточено носовете на сатенените си пантофки.

– Царят си има определен стил на поведение с прислужниците – подхвана тя. После сви рамене. – Е, поне ми останаха няколко бижута.

– Едва ли го мислиш.

– Не, напротив. – Тя се заигра с една от обеците си. – Най-лошото е, че всички разбраха.

Обвих ръка около нея.

– Това няма значение. Дори взети заедно те не могат да ти стъпят и на малкото пръстче.

Тя бледо наподоби обичайната си самоуверена усмивка.

– О, наясно съм с това.

– Тъмнейший е трябвало да направи нещо – добавих. – Редно е било да те защити.

– Той го направи, Алина. Направи много повече, отколкото можеш да си представиш. Освен това и той робува на капризите на царя като всички останали. Поне засега.

– Засега?

Тя леко стисна ръката ми.

– Дай да не си разваляме настроението с мрачни разговори тая вечер.

Хайде да вървим – подкани ме и по великолепното ù лице се разля ослепителна усмивка. – Имам отчаяна нужда от шампанско!

С тези думи тя достолепно излезе от стаята. А ми се искаше да ù кажа още нещо. Исках да я питам какво точно имаше предвид, като говореше за Тъмнейший. Щеше ми се да стоваря някой чук върху главата на царя. Но тя беше права. От утре щяхме да имаме достатъчно време за тревоги. Хвърлих последен поглед към малкото огледало и бързешком излязох в коридора, обръщайки гръб на собствените си грижи и предупрежденията на Женя.

ЧЕРНИЯТ МИ КАФТАН предизвика голям смут в куполната зала. Мари, Надя и останалите Етералки, облечени в синьо кадифе и коприна, се струпаха като рояк около нас с Женя. Тя опита да се отскубне както обикновено, но аз здраво я държах за ръка. Щом носех цвета на Тъмнейший, имах намерение да се възползвам докрай от тази привилегия и да задържа приятелката си близо до мен.

– Нали ти е известно, че не мога да вляза в балната зала заедно с теб.

Царицата ще припадне – прошепна в ухото ми тя.

– Добре, но поне дотам може да вървиш с мен.

Женя засия.

Докато вървяхме по покритата с дребен чакъл пътека и минавахме през образувания от дърветата сводест тунел, забелязах как Сергей и още неколцина Сърцеразбивачи нагаждат крачката си към нашата. Потръпнах, като си дадох сметка, че ни охраняват или – по-вероятно – охраняват само мен. Сигурно си имаше причина при всички непознати, придошли в парка на двореца за бала, но въпреки това тяхната бдителност ме смути и ми припомни, че по света има много хора, които желаят моята смърт.

Градините около Великия дворец бяха ярко осветени, за да се видят като на длан живите картини от актьори и малки трупи акробати, които забавляваха скитащите из парка гости. По алеите се разхождаха маскирани музиканти. Покрай нас бавно премина мъж с маймунка на рамо. Двама други, покрити от глава до пети със златни листа, яздеха зебри и обсипваха всеки минаващ с изработени от скъпоценни камъни цветя. В дърветата пееха костюмирани хорови трупи. Трио червенокоси танцьори, покрити оскъдно с раковини и корали, цамбуркаха из фонтана с двуглавия орел и предлагаха на гостите подноси, пълни със стриди.