Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

Когато най-после се довлякох до моята стая, още от вратата се хвърлих на леглото със сбръчкана от влагата порозовяла кожа и увиснала на мокри кичури коса. Усещах тялото си пламнало и омекнало – като без кости, но главата ми продължаваше да жужи от мисли. Съсредоточих се и призовах топъл покров от слънчева светлина, накарах я да трепка и да прави зайчета по изографисания таван, позволявайки на мощния приток от сила да успокои нервите ми. Но тогава споменът за целувката на Тъмнейший отново ме нападна, провали концентрацията ми, разпиля мислите ми и накара сърцето ми да се въздига и пропада като птица, понесена от непостоянните въздушни течения.

Светлината се разсея и аз потънах в мрак.

ГЛАВА 14

КЪМ КРАЯ НА ЗИМАТА все по-често взе да се говори за големия царски бал във Великия дворец. Очакваше се на него Призоваващите от Гриша да покажат уменията си за забавление на благородните гости. Непрекъснато се обсъждаше кой точно ще вземе участие и с какво изпълнение да впечатли присъстващите.

– Само не споменавай думата „изпълнение“ – предупреди Женя. – Тъмнейший не я понася. Според него зимният бал само пилее времето на Гриша.

Помислих си, че той може би има право. Работилниците на Фабрикаторите не спираха ни денем, ни нощем, за да смогнат със заръчаните от двореца одежди, накити и фойерверки. Призоваващите се заседяваха с часове в каменните павилиони, за да усъвършенстват „демонстрациите“ си. Всичко това ми се видя доста лекомислено, защото Равка повече от век водеше война. Но досега не се бе случвало да присъствам на нито един бал и нямаше как да остана настрана от разговорите за коприна, танци и цветя.

Багра обаче не стана по-снизходителна и не ми прощаваше нищо. Загубех ли концентрация дори за миг, тя ме перваше с тояжката си и питаше: „Пак ли се размечта как ще танцуваш с твоя принц на мрака?“.

Опитвах се да не ù обръщам внимание, но в повечето случаи имаше право. Колкото и да се стараех, мислите ми непрекъснато се връщаха към Тъмнейший. Той отново пътуваше някъде, според Женя се беше отправил на север. Останалите Гриша сееха догадки, че щял да се върне за бала, но никой не можеше да го твърди със сигурност. Едва се удържах да не споделя с Женя за целувката – успях да се овладея чак когато признанието бе на върха на езика ми.

„Не изглупявай – повтарях си. – Това не означава нищо. Той сигурно е целувал не една от Гриша. Пък и откъде накъде Тъмнейший ще обърне внимание точно на теб, когато има такива като Женя и Зоя?“ Но дори така да беше, не исках и да зная. Докато си държах устата затворена, целувката оставаше само наша обща тайна с Тъмнейший. Исках и занапред да е така.

Въпреки това в някои дни ми беше особено трудно да не се изпъча насред куполната зала и да изкрещя: „Тъмнейший ме целуна!“.

Ако Багра беше разочарована от мен, това изобщо не можеше да се сравнява със собственото ми разочарование от мен самата. Колкото и да се насилвах, възможностите ми си оставаха ограничени. В края на всеки урок чувах гласа на Тъмнейший: „Не е достатъчно“. Давах си сметка, че има право. Целта му бе да унищожи Долината от корен, да премахне черния разлив на Безморие, а аз нямах необходимата сила, за да се справя с това. Вече бях прочела достатъчно, за да го разбера. Всеки Гриша имаше някакъв предел на силата си – дори Тъмнейший. И все пак той каза, че аз ще променя света.

Трудно ми бе да приема, че не съм достойна за тази мисия. Тъмнейший се изгуби някъде, но за сметка на това Аппарат сякаш постоянно се навърташе наблизо. Мяркаше се непрекъснато из коридорите и около пътеката към езерото. Предполагах, че дебне удобен случай пак да ме свари сама, но на мен не ми се слушаха неговите проповеди за вярата и страданието. Затова внимавах никога да не оставаме насаме.

В деня на големия зимен бал бях освободена от занимания, но въпреки това исках да се срещна с Боткин. Чувствах се прекалено развълнувана от предстоящото си представяне и възможността отново да видя Тъмнейший, за да стоя в стаята си. Компанията на останалите Гриша също не ми помагаше особено. Мари и Надя непрекъснато бъбреха за новите си копринени кафтани и за това какви накити щели да сложат, а Давид и другите Фабрикатори ме засипваха с подробности около представлението. Затова гледах да стоя далече от куполната зала и се отправих към конюшните.

С Боткин отработихме стъпка по стъпка моето изпълнение, после той ме накара да се поупражнявам със стъклените дискове. Без тяхната помощ все още се чувствах уязвима пред него. Но с ръкавиците се справях почти прилично. Или поне така си въобразявах. След урока обаче Боткин призна, че не е удрял с пълна сила.