Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

Целия следобед пробвахме рокля след рокля и се пулихме пред образите си в огледалото – изобщо не съм очаквала, че едното или другото може да ми е забавно. Съвсем загубихме представа за времето и накрая се наложи Женя да ми помага да се измъкна набързо от една бална рокля в зеленикавосиньо и припряно да надяна кафтана, за да не закъснея за вечерния урок при Багра край езерото. Тичах през целия път дотам, но накрая пак закъснях и я заварих бясна.

Вечерните упражнения с Багра бяха най-трудни, но този път тя се държа преднамерено сурово с мен.

– Владей се! – сопна ми се тя, когато върху повърхността на езерото проблесна слаба слънчева светлина, призована от мен. – Къде ти е умът?!

„Във вечерята“ – помислих си, но нищо не казах. Двете с Женя така се заплеснахме в гардероба на царицата, че съвсем забравихме да сложим и хапка в уста и сега коремът ми куркаше.

Насилих се да се концентрирам и светлината засия по-ярко, огрявайки замръзналото езеро.

– Така вече е по-добре – отсече Багра. – Сега остави светлината да свърши твоята работа. Сродното сродно привлича.

Опитах да се отпусна и да позволя на светлината сама да се призове. За моя изненада, тя придойде през леда и огря малкото островче насред езерото.

– Още! – настоя Багра. – Какво те възпира?

Потърсих още по-дълбоко в себе си и сияйният кръг прехвърли островчето, окъпа цялото езеро в блещукаща слънчева светлина и стигна чак училището на отсрещния бряг. Макар земята да беше покрита със сняг, въздухът наоколо трептеше от лятна жега. Цялото ми тяло пулсираше от придошлата сила. Усещането беше въодушевяващо, но въпреки това се чувствах отпаднала, на предела на силите си.

– Още! – извика Багра.

– Не мога! – възпротивих се.

– Още! – повтори тя, но настойчивостта в гласа ù ме разконцентрира.

Светлината се разсея и се изплъзна от контрола ми. Опитах се да я задържа, но тя ме остави и постепенно потопи първо училището, после островчето и накрая целия бряг на езерото в мрак.

– Не е достатъчно.

Гласът му ме накара да подскоча. От сенките се появи Тъмнейший и тръгна по осветената от фенерите пътека към нас.

– А би могло да бъде – обади се Багра. – Ти сам видя колко е силна. Този път дори не ù помагах. Дай ù муска и ще видиш на какво е способна.

Тъмнейший поклати глава.

– Тя ще има елена.

– Ти си глупак – озъби се Багра.

– Наричали са ме и с по-лоши имена. Най-често ти го правеше.

– Това е същинска лудост. Трябва пак да си помислиш.

Изражението на Тъмнейший стана студено.

– Трябва ? Ти вече не ми заповядваш, жено. И сам знам какво трябва и какво не.

– Може пък да ви изненадам – изписуках. Тъмнейший и Багра се обърнаха и ме изгледаха така, сякаш бяха забравили за присъствието ми. – Багра има право. И сама знам, че мога да се справя по-добре. Трябва да се трудя по-усилено.

– Ти вече беше в Долината на смъртната сянка, Алина. Сама знаеш срещу какво се изправяш.

Внезапно почувствах как инатът ми надделява.

– Знам, че с всеки изминал ден ставам все по-силна. Ако ми дадете шанс...

Тъмнейший отново поклати глава.

– Не мога да поема този риск. Не и когато бъдещето на Равка е заложено на карта.

– Разбирам – отвърнах сковано.

– Наистина ли?

– Да – казах. – Без стадото на Морозов съм почти безполезна.

– Виж ти, тя не била толкова глупава, колкото изглежда – изкикоти се Багра.

– Остави ни – заповяда с неочаквана жестокост Тъмнейший.

– Всички ще пострадаме заради гордостта ти, момче. – Няма да повтарям.

Багра го изгледа с отвращение, после се завъртя на пети и закрачи по пътеката към хижата си.

Когато вратата на къщурката се затръшна зад нея, Тъмнейший ме разгледа в светлината на фенерите.

– Добре изглеждаш – каза.

– Благодаря – смотолевих и отклоних поглед. Май се налагаше Женя да ме научи как да отвръщам на комплименти.

– Ще те съпроводя, ако се връщаш в Малкия дворец – продължи той.

Известно време вървяхме мълчаливо до езерото, минавайки покрай опустелите каменни павилиони. Оттатък ледената му повърхност виждах светлинките на училището.

Накрая не се сдържах и попитах:

– Има ли някакви вести за елена?

Той стисна устни.

– Не – отвърна. – Според хората ми стадото може да е минало във Фйерда.

– О! – отроних, опитвайки да прикрия разочарованието си.

Той внезапно се закова на място.

– Не мисля, че си безполезна, Алина.

– Знам – казах, забила поглед във върховете на ботушите си. – Безполезна – не, но не и особено полезна.