Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

– Нито един Гриша не е достатъчно силен, че да се изправи лице в лице с Долината. Дори аз.

– Разбирам.

– Но това не ти се нрави.

– А трябва ли? Ако не съм ви от помощ в унищожаването на Долината, за какво съм тогава? За среднощни пикници? Или пък да ви топля краката през зимата?

Устните му се извиха в полуусмивка.

– Среднощни пикници, а?

Не събрах сили да отвърна на усмивката му.

– Боткин ми каза, че стоманата на Гриша трябва да се заслужи. Не ме мислете за неблагодарница. Благодарна съм за всичко това, честно. Но въпреки това имам чувството, че ми е дадено даром.

Той въздъхна.

– Съжалявам, Алина. Исках от теб да ми се довериш, а не оправдах доверието ти.

Изглеждаше толкова изтощен, че веднага се разкаях.

– Не е така...

– Това е самата истина. – Той отново пое дълбоко въздух и прокара ръка по тила си. – Може би Багра все пак е права, колкото и да ми е трудно да го призная.

Наклоних глава на една страна.

– Досега не сте позволявали нищо да ви разколебае. Защо тя успя да го направи?

– Не знам.

– А според мен сте си лика-прилика.

Той трепна изненадан.

– Защо?

– Защото тя единствена не се страхува от вас и не се опитва да ви впечатли на всяка цена.

– А ти опитваш ли се да ме впечатлиш?

– Естествено – разсмях се.

– Винаги ли казваш това, което мислиш?

– Обикновено не го правя.

Тогава и той се разсмя и аз си спомних колко много харесвам този звук.

– В такъв случай мога да се смятам за късметлия – каза.

– В какво е силата на Багра все пак? – попитах. За първи път ми хрумваше да се поинтересувам. И тя като Тъмнейший беше муска, но имаше и своя собствена дарба.

– Не съм съвсем сигурен – отвърна той. – Май беше Вълнотворец. Но никой не е живял толкова дълго, че да го помни. – После сведе поглед към мен. От мразовития въздух страните му бяха порозовели, а светлината на фенерите се отразяваше в сивите му очи.

– Алина, ще ме вземеш ли за луд, ако ти кажа, че все още вярвам в белия елен?

– Защо ви е грижа какво мисля аз?

Той изглеждаше искрено озадачен.

– Не знам – отвърна, – но наистина ме е грижа.

А после ме целуна.

Стана толкова внезапно, че дори не успях да реагирам. Допреди миг се взирах в очите му с цвят на гранит, а в следващия момент устните му се притискаха към моите. През мен отново премина познатото усещане за сигурност, тялото ми затрептя от внезапна жега, а сърцето ми заподскача в буен танц. И тогава също толкова внезапно той отстъпи назад. Изглеждаше не по-малко изненадан от мен.

– Не исках... – заекна.

В този момент се дочуха стъпки и Иван изскочи иззад ъгъла. Направи дълбок поклон пред Тъмнейший, после се поклони и на мен, но забелязах на устните му да играе лукава усмивка.

– Аппарат губи търпение – каза.

– Търпението не е сред силните му страни – равно отвърна Тъмнейший.

Изненадата беше изчезнала от лицето му.

После се поклони съвсем сдържано и – без да ме погледне повече – ме остави да стърча в снега, отдалечавайки се с Иван.

Останах на място дълго време, после като в сън продължих към Малкия дворец. „Какво се случи току-що? – Докоснах устни с върховете на пръстите си. – Тъмнейший наистина ли ме целуна?!“ Подминах куполната зала и тръгнах право към стаята си, но след като затворих вратата зад мен, вече не знаех какво да правя. Позвъних да ми донесат вечеря и започнах разсеяно да ровя из храната. Какво не бих дала да си поговоря с Женя, но тя спеше във Великия дворец, а аз нямах кураж да я търся там. Накрая се предадох и реших да сляза при другите, пък каквото ще да става.

Мари и Надя се бяха прибрали от пързалката и пиеха чай край огъня. Стъписах се, като видях Сергей да седи до Мари, вплел ръка в нейната. „Явно нещо витае във въздуха“ – рекох си смаяна.

Приседнах до тях, отпивах от чая и разпитвах как е минал денят им сред природата, но умът ми бягаше далече от разговора. Мислите ми непрекъснато се връщаха към усещането за допира на неговите устни върху моите и как Тъмнейший стои с изумено лице в светлината на фенерите, а дъхът му образува бели облачета в студения въздух.

Знаех, че за нищо на света не бих могла да заспя, и когато Мари предложи да отидем в купалото , реших да тръгна с тях. Аня Куя непрекъснато ни натякваше, че ходенето на такова място било примитивно и варварско, оправдание за селяните да пият квас и да развратничат, но аз чак сега си давах сметка, че дъртата Ана си пада малко сноб.

Стоях в напареното купало доколкото можах да издържа на жегата, после с писъци се втурвах навън на снега заедно с останалите, след това отново се връщах и пак така, и пак така. Останах дълго след полунощ, смеех се и се задъхвах, опитвайки се да проясня ума си.