Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

Това не ми тежеше. Вече се чувствах по-спокойна в компанията на другите Призоваващи, пък и се съмнявах, че ще ми е приятно постоянно да съм с Мари и Надя. Много по-хубаво ми беше двете с Женя да седим на чаша чай в моята стая и да клюкарстваме край огъня. Обичах да слушам клюките от двора, а най-много харесвах разказите за пищните балове във Великия дворец. Любима ми беше историята за огромния пирог, който някакъв граф донесъл като дар на царя, а от него изскочило джудже и поднесло на царицата букетче незабравки.

В края на зимата царят и царицата щяха да дадат последния голям бал за сезона, на който бяха поканени всички от Гриша. Женя се кълнеше, че това ще е най-пищното празненство. Всички благороднически фамилии и дворяни заедно с героите от войната и чуждестранните сановници щяха да присъстват, както и царевич – най-големият син на царя и престолонаследник. Веднъж го мярнах да язди из парка на бял скопен жребец, голям почти колкото къща. Щеше да е почти красив, ако ги нямаше безволевата брадичка и натежалите клепачи, наследство от царя, с които беше трудно да се каже дали е уморен, или просто е страшно отегчен.

– Най-вероятно е бил пиян – отбеляза Женя, разбърквайки чая. – Цялото си време посвещава на лова, конете и къркането. Това направо вбесява царицата.

– Равка все пак е във война. Той би трябвало да обръща повече внимание на държавните дела.

– О, нея изобщо не я е грижа за тях. Тя иска само да го ожени, за да не заплита любовни афери по всички краища на света и да не пилее купища злато за понита.

– Ами другият? – попитах. Знаех, че царят и царицата имат и по-малък син, но никога не го бях виждала.

– Сабачка ли?

– Как може да казваш на принца „пале“ – разсмях се.

– Всички така му викат. – Тя сниши глас. – Пък и се носи слух, че не е с чиста царска кръв.

Едва не се задавих с чая.

– Не думай!

– Само царицата може да знае със сигурност. Но той и без това е черната овца. Настоя да изкара военната си служба в пехотата, после се хвана да чиракува при оръжейните майстори.

– Затова ли никога не е в двора?

– От години не се е мяркал. Предполагам, че сега изучава корабостроене или нещо не по-малко скучно. Сигурно с Давид много ще си допаднат – кисело добави тя.

– Вие двамата за какво изобщо си приказвате? – попитах любопитно. Все още не можех да проумея увлечението на Женя по този Фабрикатор.

Тя въздъхна.

– Обичайните работи. За живота. За любовта. За точката на топене при желязната руда. – Тя нави кичур червеникава коса около пръста си и бузите ù пламнаха в розово. – Може да е страшно забавен, стига да поиска.

– Наистина?

Тя сви рамене.

– Поне аз така мисля.

Потупах ръката ù утешително.

– Той все някога ще се осъзнае. Просто е много срамежлив.

– Някой път просто ще легна на масата в работилницата и ще чакам да ми запои нещо.

– Според мен точно така започват всички големи любовни истории.

Тя се разсмя и аз усетих внезапен пристъп на вина. Женя говореше за Давид с такава лекота, а аз още не бях споделила с нея за Мал.

„Просто защото няма нищо за споделяне“ – напомних си сурово и добавих още захар в чая.

ЕДИН ПРИТИХНАЛ СЛЕДОБЕД, когато останалите от Гриша търсеха приключения в околностите на Ос Олта, Женя ме придума да се промъкнем във Великия дворец и двете прекарахме часове наред в дрешника на царицата, ровейки се из роклите и обувките ù. Женя настоя да премеря една бална рокля от светлорозова коприна, обшита цялата с бисер. Когато най-после ме натъкми в нея и ме изправи пред огромното позлатено огледало, не повярвах на очите си.

От малка се бях научила да избягвам огледалата. Те никога не ме показваха такава, каквато бих искала да се видя. Но момичето до Женя, отразено насреща, беше някаква непозната. Тя имаше розови страни, лъскава коса и... форми. Можех да я гледам с часове. Внезапно ми се прииска добрият стар Михайло да може да ме зърне отнякъде. „На ти сега една точилка “ – рекох си самодоволно.

Женя срещна погледа ми в огледалото и се ухили.

– Затова ли ме домъкна тук? – попитах подозрително.

– Какво искаш да кажеш?

– Много добре разбираш какво искам да кажа.

– Просто реших, че може би ще искаш хубаво да се огледаш, това е всичко.

Преглътнах смущаващата буца, заседнала в гърлото ми, и поривисто прегърнах Женя.

– Благодаря – прошепнах. После леко я побутнах. – А сега се махни от пътя ми. Няма как да се почувствам красива, когато стоиш до мен.