Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

Най-накрая всичко ми се проясни.

Преди появата на Мал Керамзин беше за мен място, изпълнено с ужас, с несвършващи нощи и проливани в мрака сълзи, с пренебрежението на по-големите деца, с пусти и студени стаи. Но после пристигна Мал и всичко се промени. Плашещите тъмни ъгли станаха наши скривалища. Самотните гори се превърнаха в място за изследователските ни походи. Керамзин вече беше нашият дворец, нашето царство. Аз повече не се страхувах.

Екзаминаторите на Гриша щяха да ме откъснат от Керамзин. Щяха да ме заведат далеч от Мал, а той беше единственото хубаво нещо в живота ми. Ето защо бях направила своя избор. Потиснала бях силата си и я бях държала скрита всеки ден от там нататък с цената на цялата си воля и жизнена енергия. Никога не ù бях позволила да се прояви. Вече бях свикнала всяка частица от мен да пази тази тайна.

Спомням си как двамата с Мал стояхме край прозореца и наблюдавахме тройката на гришаните да си заминава; колко изтощена се чувствах в този момент. На следващата сутрин се събудих и открих, че под очите ми има тъмни кръгове. Оттогава беше все така.

„Ами сега?“ – запитах се, притиснала чело о студеното дърво на вратата; цялата треперех.

Сега Мал ме беше изоставил.

Единственият човек на този свят, който познаваше истинското ми лице, се беше поскъпил да драсне няколко реда. А аз продължавах да държа на него. Въпреки целия лукс на Малкия дворец, въпреки новооткритата си сила, въпреки мълчанието на Мал аз продължавах да държа на него. Багра имаше право. Залъгвах се, че полагам огромни усилия в обучението си, но някъде дълбоко в себе си продължавах да копнея да се върна при Мал.

Една част от мен все още таеше надежда, че това е някаква грешка, а Тъмнейший скоро ще осъзнае заблудата си и ще ме прати обратно в моя полк; че Мал най-накрая ще разбере колко му липсвам и с него двамата ще остареем заедно на нашата ливадка.

Мал бе успял да продължи напред, но аз все още стоях изплашена пред тези три загадъчни фигури, стиснала здраво ръката му. Май бе дошло време да я пусна. В Долината на смъртната сянка Мал бе спасил живота ми, а аз – неговия. Може би това беше знак, че всичко между нас е свършено.

Тази мисъл ме изпълни с тъга – тъга по споделените ни мечти; по любовта, която изпитвах; по онова преливащо от надежда момиче, каквото никога вече нямаше да бъда. Тази тъга нахлу в мен и разсече възела, за чието съществуване дори не подозирах. Затворих очи и усетих как сълзите се стичат по бузите ми. Посегнах към онова нещо в мен, което толкова дълго бях крила.

„Съжалявам“ – прошепнах.

„Съжалявам, че толкова време те държах в непрогледен мрак.“

„Съжалявам, но вече съм готова.“

Призовах я и светлината откликна. Почувствах как отвсякъде нахлува в мен, пробягвайки по повърхността на езерото, плъзгайки се по позлатените кубета на Малкия дворец, прониквайки под вратата и през стените на хижата на Багра. Усещах я навсякъде. Разтворих ръце и светлината разцъфна през мен, изпълни стаята, огря каменните стени, старата зидана печка, покрита с кахлени плочки, всяко ъгълче от необикновеното лице на Багра. Погълна ме, изпълвайки въздуха с трептяща жега, по-мощна и чиста отвсякога, защото сега бе единствено моя. Искаше ми се да се смея, да пея, да крещя. Най-после имаше нещо, което бе само и единствено мое.

– Добре – обади се Багра, присвивайки очи от светлината. – Сега вече може да се работи.

ГЛАВА 13

СЪЩИЯ СЛЕДОБЕД отидох при останалите Етералки край езерото и за първи път показах силата си пред тях. Накарах светлината да играе по повърхността на водата и да отскача от гребена на вълните, които Иво беше призовал. Още не можех да контролирам добре силата си като останалите, но все пак успях. Всъщност не беше никак трудно.

После изведнъж се оказа, че още много неща не са никак трудни. Вече не се изморявах, докато изкачвах витата стълба към стаята си. Всяка нощ спях дълбоко и без сънища, а сутрин се събуждах свежа и отпочинала. Храната се превърна в истинско откровение за мен: цели купи с овесена каша, увенчани със захар и сметана, блюда с пържена в масло морска лисица, сочни сливи и праскови от оранжерията, чистият и горчив вкус на квас . Сякаш онзи миг в хижата на Багра бе първата глътка въздух, събудила ме за нов живот.

Тъй като останалите гришани не подозираха с какъв труд бях овладяла силата си, те останаха леко озадачени от тази промяна. Не им дадох никакво обяснение, а Женя ме държеше в течение на някои от най-любопитните слухове по мой адрес.