Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

И все пак вече не се чувствах толкова злочеста. Тъмнейший поиска от мен да му се доверя. Щом той смяташе, че ключът е в елена, не ми оставаше друго освен надеждата да е прав. Продължавах да страня от другите Призоваващи по време на упражненията, но се оставих Мари и Надя на няколко пъти да ме замъкнат в купалото , както и на едно от балетните представления във Великия дворец. Дори за случая позволих на Женя да придаде малко цвят на страните ми.

Промяната в мен вбесяваше Багра.

– Ти вече дори не се стараеш! – крещеше тя. – Нали не очакваш появата на някакъв вълшебен елен да свърши всичко вместо теб? Или пък разчиташ на ненагледната си огърлица? Все едно да се надяваш някой еднорог да положи глава в скута ти, глупаво момиче такова!

Но започнеше ли да ме хока, аз само вдигах рамене. Тя имаше право. Беше ми омръзнало все да се провалям. Просто не приличах на останалите от Гриша и беше крайно време да го приема. Пък и някакво вродено непокорство ме подтикваше да я вбесявам – това дори ми доставяше удоволствие.

Още не знаех какво наказание е получила Зоя, но тя продължаваше да гледа през мен като през стъкло. Не ù позволяваха да припарва в залата за тренировки и дочух, че щели да я върнат в Крибирск след големия зимен бал. От време на време я хващах да ме наблюдава или пък да се киска в шепи със своята малка група приятели от Призоваващите, но не позволявах това да ме уязви.

Въпреки това не успявах да се отърся от усещането, че съм се провалила. Още с падането на първия сняг сутринта заварих пред вратата си да ме чака нов кафтан. Вълненият плат, от който беше ушит, имаше тъмносиния цвят на среднощ, а качулката беше обточена с пухкава златиста кожа. Облякох я, но и тя не ме освободи от чувството, че съм измамница.

След закуска, както обикновено, поех по познатия път към хижата на Багра. Покритата с чакъл пътека, почистена от Огнетворците, проблясваше на слабото зимно слънце. Вече бях почти до езерото, когато една прислужничка ме настигна. Подаде ми навит на руло лист хартия, направи реверанс и изприпка обратно по пътеката. Разпознах почерка на Женя.

Частта на Малян Оретцев е разквартирувана за шест седмици при Чернаст, Северна Сайбея. Той е в списъците на невредимите. Можеш да му пишеш на адреса на неговия полк.

Посланикът на Керч се яви при кралицата с дарове. Стриди и бекаси[6], съхранени в сух лед (гадост), и захаросани бадеми! Тази вечер ще донеса от тях, Ж.

Мал беше в Сайбея. Оказа се жив, в безопасност, далече от местата на най-тежките сражения; сега най-вероятно се забавляваше със зимен лов.

Трябваше да съм доволна. Трябваше да се радвам.

„Можеш да му пишеш на адреса на неговия полк.“ Вече месеци наред му пишех на адреса на неговия полк.

Спомних си думите от последното писмо, което пратих.

„Скъпи Мал – пишеше в него, – от доста време нямам никаква вест от теб, затова допускам, че си срещнал някоя волкра и сте се оженили, а сега си живеете щастливо в Долината на смъртната сянка, където няма нито светлина, нито хартия, за да драснеш няколко реда. Или пък – твърде вероятно – твоята булка ти е изяла и двете ръце.“

В останалата част от писмото описвах Боткин, гъгнивото куче на царицата и странното увлечение на Гриша по селските обичаи. Разказвах му за красавицата Женя, за павилионите покрай езерото и прекрасния стъклен купол в библиотеката. Писах му и за загадъчната Багра, за орхидеите в оранжерията и нарисуваните над леглото ми птици. Но не споменах и думичка за елена на Морозов, нито за провала ми като гришанка, нито за факта, че продължава да ми липсва всеки божи ден.

Когато писмото беше завършено, за кратко се поколебах, после бързешком добавих накрая: „Не зная дали си получил предишните ми писма. Този дворец е толкова красив, че с думи не може да се опише, но съм готова да го заменя само за един следобед с теб край езерцето при Тривка, където да правим жабки с камъчета по водата. Моля те, пиши.“

Той явно беше получил писмата ми. Какво ли бе направил с тях? Дали изобщо си бе направил труд да ги отвори? Или бе сумтял притеснено, когато е пристигнало петото, шестото, седмото?

Как само му се умилквах! Моля те, пиши ми, Мал. Моля те, не ме забравяй, Мал.

„Ама че съм жалка“ – помислих, триейки сълзите от гняв.

Загледах се в езерото. То беше започнало да се покрива с ледена коричка. Спомних си непълноводната река, която прекосяваше имението на княз Керамзов. Всяка зима с Мал я чакахме да замръзне, за да се пързаляме с кънки по нея.