Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

– Мари и Иво предполагат, че фйерданите са те били заразили с някаква болест.

– Аз пък си мислех, че Гриша не боледуват.

– Именно! – отвърна тя. – Затова всичко около теб им се виждаше толкова зловещо. Но накрая Тъмнейший е успял да те излекува, като ти е дал да пиеш от неговата кръв, смесена с извлек от диаманти.

– Отвратително! – възкликнах със смях.

– О, това нищо не е. Зоя се опита да пусне слух, че си обсебена.

Още по-силно се разсмях.

Часовете с Багра обаче оставаха все така мъчителни и не ми доставяха никакво удоволствие. Въпреки това не пропусках случай да упражня силата си и усещах как ставам все по-добра. Отначало умирах от страх всеки път, когато се готвех да призова светлината – боях се, че няма да се появи и всичко пак ще бъде постарому.

– Това не е нещо, което е извън теб – хокаше ме Багра. – Не е някое животно, което се крие и само решава дали да дойде, или не, щом го повикаш.

Нали не нареждаш на сърцето си да бие, а на белите си дробове да дишат?

Твоята сила ти служи, защото това е нейното предназначение; защото няма друг избор, освен да ти служи .

Понякога имах чувството, че в думите на Багра остава нещо недоизказано; някакъв скрит смисъл, до който трябва да стигна сама. Но каторжният труд при нея не ми оставяше сили да разгадавам шарадите[7] на тази злобна старица.

Тя непрекъснато ме пришпорваше да развивам способностите и самоконтрола си. Научи ме да концентрирам силата си в кратки ослепителни изблици – пронизващи лъчи, които изгаряха с жегата си, както и да я разпращам под формата на нескончаеми светлинни водопади. Принуждаваше ме да призовавам светлината отново и отново, и отново, докато накрая едва успявах да я повикам. Викаше ме при себе си нощем, за да се упражнявам, когато почти няма светлина. А когато най-накрая гордо успях да произведа слаб слънчев лъч, тя тропна с тояжката си по пода и се развика:

– Не е достатъчно!

– Правя това, което е по силите ми – изпъшках изтощена.

– Ха! – изстреля тя. – Мигар света го е грижа, че ти правиш каквото е по силите ти?! Затова го направи пак и нека този път е както се полага!

Уроците при Боткин обаче станаха съвсем различни. Като малки двамата с Мал препускахме из горите и поляните, но никога не можех да се сравнявам с него. Винаги съм била хилава и болнава и твърде лесно се уморявах. Сега обаче за първи път в живота си се хранех и спях редовно и това се промени.

Боткин ме подлагаше на брутални военни схватки и – както ми се виждаше – безкрайни кросове из парка, но постепенно тези предизвикателства започнаха да ми доставят наслада. Харесваше ми да изпитвам възможностите на заякналото си тяло.

Чудех се дали някога ще успея да надвия стария наемник, но Фабрикаторите ми помогнаха да постигна дори това. Специално за мен изработиха чифт кожени ръкавици с отрязани пръсти и малки огледала от вътрешната страна – мистериозните стъклени дискове, над които се трудеше Давид при посещението ми в работилницата. Научих се само с леко перване на ръката да приплъзвам някой от дисковете между пръстите си и – с позволението на Боткин, разбира се – се упражнявах да произвеждам с тях светкавични проблясъци, които да заслепят противника. Тренирах постоянно с ръкавиците, докато накрая вече ги усещах като част от себе си, като втора кожа.

Боткин беше все така груб и критичен, като използваше всеки удобен случай да ме нарече непригодна за нищо, но веднъж ми се стори, че зървам сянка на одобрение по обветреното му лице. Към края на зимата, след един ден на изтощителни упражнения, по време на които бях успяла да го ударя в ребрата (за което ми се отплати с тежко кроше в челюстта), той ме дръпна настрани.

– Ето – каза, подавайки ми нож в кожен калъф, обкован със сребро. – Винаги да е с теб.

Стъписана, видях, че това не е обикновен нож, а е от гришанска стомана.

– Благодаря – едва успях да пророня.

– Не „благодаря“ – отвърна той и потупа грозния белег, пресичащ гърлото му. – Стомана заслужена.

Тази зима беше съвсем различна от всички предишни зими в живота ми. Прекарвах дългите слънчеви следобеди, като карах кънки по замръзналото езеро или се спусках с шейна из дворцовите паркове заедно с другите Призоваващи. В снежните вечери се събирахме около камините в куполната зала, пиехме квас и си угаждахме със сладкиши. Почетохме празника на Свети Николай с огромен казан супа с кнедли и кутя [8], приготвена от мед и маково семе. Някои от Гриша излизаха на ски или разходка с кучешки впрягове из заснежените покрайнини на Ос Олта, но заради собствената ми безопасност аз оставах зад оградата на парка.