Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

Смачках бележката на Женя в юмрук. Не исках повече да мисля за Мал. Щеше ми се да залича всеки спомен от Керамзин. А най-много ми се искаше да се втурна в стаята си и хубавичко да се наплача. Но нямаше как, чакаше ме още една безсмислена и ужасна сутрин при Багра.

Изобщо не си дадох труд да бързам надолу по пътеката към езерото, после изтрополих по стълбите на Багра и бутнах вратата.

Тя по стар обичай седеше край огъня и грееше кокалите си на пламъците.

Тръшнах се на стола срещу нея и зачаках.

Багра късо и лаещо се изкиска.

– О, днес май сме ядосани, а, момиче? Че за какво пък толкова има да се ядосваш? Или ти е писнало да чакаш приказния си бял елен?

Кръстосах ръце на гърдите и дума не обелих.

– Отговаряй, момиче!

Ако беше някой друг ден, щях да я излъжа, че всичко ми е наред и че просто съм уморена. Но явно търпението ми беше преляло, защото се озъбих насреща ù.

– Писна ми от всичко – изрекох гневно. – Писна ми да ям ръжен хляб и херинга на закуска. Писна ми да нося тоя глупав кафтан. Писна ми Боткин да ме бъхти, писна ми и от вас.

Очаквах да побеснее, но тя само впи поглед в мен. С наклонената си на една страна глава и лъскащите на заревото на огъня очи приличаше на много зло врабче.

– Не – бавно произнесе тя. – Не е това. Тук има нещо друго. Какво е? Да не би бедното малко момиченце да го измъчва носталгия?

– Носталгия по какво? – изсумтях.

– Ти ми кажи, момиче. Какво му е толкова лошо на живота тук? Нови дрехи, меко легло, топла храна три пъти на ден, привилегията да си любимка на Тъмнейший?

– Не съм негова любимка.

– Обаче ти се иска да станеш – присмехулно каза тя. – Не си прави труд да ме лъжеш. И ти си като всички останали. Видях как го гледаше.

Усетих как цялата пламвам и ми се прищя да заблъскам Багра по главата със собствената ù тояга.

– Хиляди момичета биха продали и родната си майка, за да са на твое място, ама виж се сега: окаяна и нацупена като някое дете. Хайде, казвай, момиче, каква ти е болката.

Тя, разбира се, имаше право. Аз сама прекрасно разбирах, че ми е мъчно за най-добрия ми приятел. Само дето нямах никакво намерение да ù го признавам.

Изправих се рязко и шумно блъснах стола назад.

– Това е чиста загуба на време.

– Така ли? Че на теб за какво ти е толкова скъпо времето? Може би трябва да чертаеш карти? Или да носиш мастило на някой от по-старшите

картографи?

– Няма нищо лошо в това човек да чертае карти.

– Естествено. Както няма лошо и да си влечуго. Стига да не си се родил ястреб, разбира се.

– Стига вече! – креснах и ù обърнах гръб. Всеки момент щях да ревна, но не исках тази злобна старица да ме вижда как плача.

– Накъде тръгна? – провикна се подигравателно тя след мен. – Каква толкова спешна работа те чака?

– Никаква! – креснах. – Никой не ме чака!

В мига, в който го изрекох, истината на тези думи така ме порази, че

останах без дъх. Вкопчих се в дръжката на вратата, защото изведнъж ми се зави свят.

И тогава ме връхлетя споменът за екзаминаторите от Гриша.

Намирам се в гостната на Керамзин. В камината гори огън. Едър мъж в синьо ме държи здраво и дърпа, за да ни раздели с Мал. Усещам как пръстите на Мал се изплъзват от хватката ми, ръката му се откъсва от моята.

Облечен в пурпур млад мъж вдига Мал, понася го към библиотеката и затръшва вратата зад гърба си. Ритам и се дърпам. Чувам как Мал крещи името ми.

Другият мъж ме държи здраво. Жената в червено плъзга ръка по китката ми. Усещам как ме обзема чувство за сигурност. Преставам да се съпротивлявам.Пронизва ме нечий зов. Нещо вътре в мен се надига, за да му отвърне.

Не мога да дишам. Имам чувството, че съм на дъното на езеро и се оттласквам нагоре, за да изскоча на повърхността, дробовете ми горят за глътка въздух.

Жената в червено внимателно ме наблюдава с присвити очи. Долавям гласа на Мал през затворената врата на библиотеката:

„Алина, Алина“.

И тогава разбирам. Знам, че сме различни един от друг. Ужасно, непоправимо различни.

„Алина, Алина!“

Правя своя избор. Потискам онова нещо в мен и го връщам обратно.

– Мал! – крещя и продължавам да се съпротивлявам.

Жената в червено се опитва да задържи китката ми, но аз се гърча и извивам, докато накрая ме пуска.

Подпрях се разтреперана на вратата в хижата на Багра. Жената в червено е била муска. Ето защо зовът на Тъмнейший ми се бе сторил познат. Но тогава някак съм успяла да ù устоя.