Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

Почувствах как гневът им нажежава въздуха. Къде бях попаднала? Тъкмо си мислех да се изнижа и да ги оставя да се карат, когато гласът на Багра отново изплющя:

– Момчето мисли да ти намери муска – сопна се. – Ти какво ще кажеш за това, момиче?

Толкова се стъписах, че някой нарича Тъмнейший момче, та ми трябваше време да вникна в смисъла на думите ù. Щом обаче го осъзнах, почувствах надежда и облекчение. Муска! Защо не се бях сетила по-рано за това! Защо те не се бяха сетили по-рано?! Багра и Тъмнейший можеха да ми помогнат да призова силата си, защото и двамата бяха живи муски. Тогава защо и аз да нямам своя муска като мечите нокти на Иван или тюленовия зъб, който видях да виси на врата на Мари?

– Мисля, че е чудесно! – провикнах се по-гръмко, отколкото очаквах.

Багра изсумтя презрително.

Тъмнейший я изгледа остро, но после се обърна към мен.

– Чувала ли си някога за стадото на Морозов, Алина?

– Разбира се, че е чувала. Знае също така за еднорозите и за драконите в Шу Хан – подигравателно се намеси Багра.

Гняв разкриви чертите на Тъмнейший, но той успя да се овладее.

– Може ли да разменя две думи насаме с теб, Алина? – попита любезно.

– Раз... разбира се – заекнах.

Багра отново изсумтя, но Тъмнейший не ù обърна внимание, хвана ме за лакътя и ме поведе навън, тръшвайки силно вратата зад нас. Щом се отдалечихме малко по пътеката, той тежко въздъхна и пак прокара пръсти през косата си.

– Ама че женище! – промърмори.

Едва се сдържах да не прихна.

– Какво? – сепнато попита той.

– Просто никога не съм ви виждала толкова... чорлав.

– Обикновено Багра докарва хората до това състояние.

– И вас ли е обучавала?

По лицето му премина сянка.

– Да – отвърна. – Е, какво знаеш за стадото на Морозов?

Прехапах устни.

– Хмм, ами, нали знаете...

Той въздъхна.

– Детски приказки, така ли?

Свих смутено рамене.

– Добре, всичко е наред – каза той. – Какво си спомняш от тези приказки?

Върнах се мислено назад, припомняйки си гласа на Ана Куя късно вечер в спалното помещение.

– Имало стадо бели кошути, вълшебни създания, които се явявали само по здрач.

– Те са толкова вълшебни, колкото сме и ние двамата. Но са древни и много могъщи.

– Има ли ги наистина? – попитах недоверчиво. Въздържах се да отбележа, че лично аз не се чувствам никак вълшебна или могъща, особено напоследък.

– Така мисля.

– Но Багра не е съгласна.

– Тя по правило намира идеите ми за глупави. Какво друго си спомняш?

– Ами – започнах със смях, – в историите на Ана Куя те могат да говорят и ако някой ловец ги залови, а после пощади живота им, изпълняват едно негово желание.

Сега и той се разсмя. За първи път чувах този смях – прекрасен и печален звук, който ромолеше във въздуха.

– Тази част определено не е вярна.

– Ами останалото?

– Царете и всеки следващ Тъмнейший издирват стадото на Морозов от векове. Моите ловци се кълнат, че са виждали следите му, макар никога да не са зървали тези създания.

– Вярвате ли им?

Очите му с цвят на слюда бяха студени и сериозни.

– Моите хора не ме лъжат.

Усетих как по гърба ми полазват студени тръпки. Като знаех на какво е способен Тъмнейший, аз също не бих дръзнала да го лъжа.

– Добре тогава – проговорих неспокойно.

– Ако заловим елена водач на стадото на Морозов, рогата му могат да станат муска. – Той протегна ръка и ме потупа по ключицата. Дори това бегло докосване отново надигна в мен чувството за сигурност.

– Огърлица? – промълвих и се опитах да си я представя, все още усещайки потупването на пръстите му в основата на шията си.

Той кимна.

– Най-могъщата муска, за която се знае.

Зяпнах насреща му.

– И вие искате на мен да я дадете?!

Той кимна отново.

– Няма ли да е по-лесно да взема някой нокът, зъб или, знам ли, какво да е друго?

Той поклати глава.

– Ако искаме да унищожим Долината, ще ни трябва силата на елена.

– Но ако дотогава нося друга муска, с която да се упражнявам...

– Добре знаеш, че не става така.

– Защо?

Той се намръщи.

– Ти изобщо ли не четеш теория?

Хвърлих му бегъл поглед.

– Теорията е необятна.

Той ме изненада, като се усмихна.

– Съвсем забравих, че си още нова.

– Е, аз обаче не съм – промърморих.

– Толкова ли е зле?

Смутена, усетих как нещо голямо засяда в гърлото ми. Преглътнах.

– Багра сигурно ви е казала, че сама не мога да призова дори един слънчев лъч.

– И това един ден ще стане, Алина. Аз не се притеснявам.