Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

– Алина Старков.

Подскочих от изненада и рязко се обърнах.

– Кой е там? – задъхах се.

От дългите сенки край вратата се появи Аппарат.

– Стреснах ли те? – попита.

– Малко – признах. От колко ли време стоеше там? Дали ме беше наблюдавал, докато спя?

Приближавайки към мен, той сякаш се носеше безшумно над пода, а дрипавото му расо метеше дюшемето в лазарета. Неволно отстъпих назад.

– С огромно съжаление научих за раняването ти – каза. – Тъмнейший би трябвало по-строго да съблюдава своите задължения.

– Добре съм.

– Така ли? – попита, оглеждайки ме на лунната светлина. – Не изглеждаш добре, Алина Старков. А е жизненоважно да си в добро здраве.

– Просто съм малко уморена.

Той пристъпи още по-близо. Особената му миризма ме задави – тази смесица от тамян и плесен, дъхът на разровена земя. Спомних си гробището на Керамзин, килнатите надгробни плочи, селските жени, коленичили край пресните гробове. Изведнъж си дадох сметка, че сме съвсем сами в лазарета.

Дали Лечителят бе още наблизо? Или пък се беше оттеглил за чаша квас и меко легло?

– Знаеш ли, че в някои погранични села ти правят олтари? – прошепна Аппарат.

– Какво?

– О, да. Народът жадува някой да му даде надежда, а благодарение на теб иконописците не могат да насмогнат на работата.

– Но аз не съм светица!

– Това е благословия, Алина Старков. Дар божи. – Той пристъпи още по-плътно към мен. Вече различавах тъмните сплъстени кичури на брадата му, пожълтелите криви зъби. – Ти и сега си заплаха, а занапред ще ставаш все по-опасна.

– Аз ли? – прошушнах. – И за кого?

– Има нещо много по-могъщо от коя да е армия. То може да детронира царе, способно е да повали дори Тъмнейши. Знаеш ли кое е това нещо?

Поклатих глава и се дръпнах колкото може по-далече от него.

– Вярата – издиша той с безумни очи. – Вярата.

Посегна към мен. Затърсих опипом таблата на леглото и прекатурих на пода чашата с вода. Тя шумно се разби на парчета. Дочух забързани стъпки да отекват по коридора към нас. Аппарат отстъпи назад и се стопи в сенките. Вратата рязко се отвори и вътре влетя Лечителят с развян зад него червен кафтан.

– Добре ли си?

Отворих уста, без да знам какво да кажа, но Аппарат вече се беше промъкнал безшумно през вратата.

– Аз... много съжалявам. Счупих чашата.

Лечителят повика един слуга да почисти неразборията. После ме накара пак да легна и ме посъветва да си почивам. Щом затвори вратата след себе си обаче, аз се надигнах и запалих лампата до леглото.

Ръцете ми трепереха. Щеше ми се да забравя нездравото бълнуване на Аппарат, но не успях. Не и ако хората наистина се молеха на Призоваващата слънцето; не и ако очакваха да им донеса спасение. Спомнях си злокобните думи на Тъмнейший под порутения покрив на хамбара: „Ерата на гришанската мощ върви към своя край“. Мислех за волкрите, за безчетните човешки животи, погълнати от Долината на смъртната сянка. „Разделена, Равка няма да оцелее през новата ера.“ Ако се провалях, това нямаше да е провал само в очите на Тъмнейший или Багра. Така щях да предам надеждите на цяла Равка.

КОГАТО ЖЕНЯ ДОЙДЕ при мен на следващата сутрин, аз ù разказах за посещението на Аппарат. Тя обаче не изглеждаше никак обезпокоена от онова, което бе казал, нито от неговото странно поведение.

– Вярно, че е отвратителен – съгласи се, – но пък е безвреден.

– Изобщо не е безвреден. Да го беше видяла само! Изглеждаше напълно полудял.

– Той е свещеник.

– И защо изобщо дойде тук?

Женя вдигна рамене.

– Може би царят го е пратил да се помоли за твое здраве.

– Тая нощ няма да остана тук. Искам да спя в моята стая. Със заключена врата.

Женя изсумтя и огледа пустия лазарет.

– Виж, за това съм съгласна с теб. Аз също не бих искала да се заседявам на такова място. – После заби поглед в мен. – Изглеждаш ужасно – заключи с присъщата ù тактичност. – Защо не ме оставиш да те пооправя малко?

– Не.

– Дай поне да махна тъмните сенки под очите.

– Не! – заинатих се. – Но искам услуга.

– Да си донеса ли несесера? – нетърпеливо попита тя.

Погледнах я навъсено.

– Не такава услуга. Мой приятел беше ранен в Долината. Аз... Писах му, но не съм сигурна, че писмата ми са стигнали до него. – Усетих как бузите ми пламват и побързах да продължа: – Можеш ли да разбереш как е той и къде е разквартируван? Не знам кого друг да помоля. А ти и без това си постоянно във Великия дворец, та си помислих, че може да ми помогнеш.