Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

– Разбира се, но... Прегледа ли списъците с жертвите?

Кимнах и буца заседна на гърлото ми. Женя излезе да потърси лист и мастило, за да ù запиша името на Мал. Въздъхнах и разтърках очи. Не можех да разбера каква е причината за мълчанието на Мал. Преглеждах списъците на падналите в бой всяка седмица с разтуптяно сърце и свит стомах от ужас, че ще зърна името му. И всяка седмица отправях благодарности към светиите, че Мал е жив и в безопасност, макар той да не си даваше труд да ми пише.

А така ли беше наистина? Сърцето ми се сви болезнено. Може би Мал бе доволен, че съм се махнала, може би с радост се бе отървал от старото приятелство и задълженията си. „Но може и да лежи в някое болнично легло, а ти просто си дребнава малка пикла“ – скастрих се мислено.

Женя се върна и аз ù записах името на Мал, полка и номера на неговата част. Тя сгъна листа и го пъхна в ръкава на кафтана си.

– Благодаря – казах задавено.

– Сигурна съм, че той е добре – увери ме тя и нежно стисна ръката ми. – А сега лягай, за да оправя тия тъмни кръгове.

– Женя!

– Лягай, или по-добре забрави за тая малка услуга!

Челюстта ми увисна.

– Ти си гадна.

– Аз съм прекрасна.

Изгледах я гневно и се тръшнах на възглавницата.

Щом Женя си тръгна, аз се застягах да се връщам в стаята си. Лечителят изобщо не беше доволен, но аз настоях. Вече почти не изпитвах болка и нямаше сила, която да ме принуди да прекарам още една нощ в пустия лазарет.

Прибрах се в стаята си, изкъпах се и опитах да почета една от книгите по теория. Но изобщо не успях да се съсредоточа. Ужасявах се от мисълта как на следващия ден ще трябва да се върна към учебните занятия, ужасяваше ме перспективата за още един провален урок при Багра.

От пристигането ми в Малкия дворец втренчените погледи и клюките по мой адрес сякаш бяха понамалели. Въпреки това не се съмнявах, че схватката ми със Зоя отново ще разбуни кошера.

Когато станах да се разкърша, улових отражението си в огледалото на тоалетната масичка. Прекосих стаята и се огледах критично. Тъмните сенки под очите ми бяха изчезнали, макар и за кратко. Те обаче не променяха нищо. Пак изглеждах както обикновено: уморена, мършава, болнава. Нищо общо с истинските гришани. Силата беше тук някъде, вътре в мен, но аз не можех да я достигна, нито знаех как. Защо бях различна? Защо на моята сила ù бе трябвало толкова време, за да се прояви? И защо оставаше все така недосегаема за мен?

Виждах в огледалото плътните златни завеси, ярко оцветените стени, пламъците на огъня, отразени в плочките на камината. Зоя може и да беше зла, но имаше право. Мястото ми не беше в този красив свят. Не успеех ли да отключа силата си, никога нямаше да стана една от Гриша.

ГЛАВА 12

СЛЕДВАЩОТО УТРО НЕ СЕ ОКАЗА чак толкова лошо, колкото очаквах. Когато влязох в куполната зала, Зоя вече беше там. Седеше съвсем сама в края на масата на Призоваващите и мълчаливо закусваше. Дори не вдигна глава, когато Мари и Надя ме поздравиха. Направих всичко по силите си и аз да не ù обръщам внимание.

После опитах да се насладя на всяка крачка по пътя към езерото. Слънцето светеше ярко, въздухът докосваше хладно страните ми. Стараех се да не гледам към душното и лишено от прозорци обиталище на Багра. Щом изкачих стъпалата пред вратата обаче, дочух повишени гласове.

Поколебах се, после тихо почуках. Гласовете секнаха рязко, аз отворих вратата и надникнах вътре. Тъмнейший стоеше край печката на Багра с разкривено от ярост лице.

– Извинете – заекнах и отстъпих назад да се върна.

– Влизай, момиче – сопна ми се Багра. – Не пускай жегата навън.

Когато влязох и затворих вратата след себе си, Тъмнейший леко ми се поклони.

– Как си, Алина?

– Добре съм – едва продумах.

– Тя е добре! – изфуча Багра. – Добре била! Не може един коридор да освети, ама иначе била добре!

Разтреперих се и ми се прииска да потъна в земята. За моя изненада обаче, Тъмнейший я прекъсна:

– Остави я на мира.

Багра присви очи.

– За теб така е по-добре, нали?

Тъмнейший въздъхна и изнурено прокара ръце през тъмната си коса. Когато пак ме погледна, на устните му играеше печална усмивка, а косата му стърчеше на всички страни.

– Багра си има личен подход как да постигне нещо – отрони той.

– Я не ми говори така снизходително, момче! – Гласът ù изплющя като камшик.

Изненадващо Тъмнейший се изопна, после се намръщи, сякаш бе осъзнал какво е направил.

– Не смей да ме хокаш, стара жено – отвърна той с нисък заплашителен глас.