Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

И днес беше същото. Прокарах ръка по голата масичка.

– Къде си, Мал? – прошепнах. Но нямаше кой да ми отговори.

ГЛАВА 11

ТЪКМО КОГАТО СИ МИСЛЕХ , че от това по-лошо няма накъде да стане, събитията ме опровергаха. Седях на закуска в куполната зала, когато парадната врата рязко се отвори и вътре нахлу група непознати гришани. Отначало не им обърнах особено внимание. Гришаните от свитата на Тъмнейший непрекъснато пристигаха или заминаваха от Малкия дворец – понякога да излекуват получените на северния или южния фронт рани, друг път да поемат към следващата си мисия.

Тогава Надя ахна.

– О, не! – простена и Мари.

Вдигнах очи и стомахът ми се сви, щом разпознах момичето с гарвановочерната коса, което се беше захласнало по Мал в Крибирск.

– Коя е тази? – прошепнах, наблюдавайки как тя плавно се носи сред останалите гришани, поздравявайки наляво и надясно, а високият ù смях кънтеше чак до златния купол.

– Зоя – измърмори Мари. – В училище беше една година преди нас и е ужасна.

– Въобразява си, че е по-горе от всички останали – добави Надя.

Вдигнах вежди. Ако единственият грях на Зоя беше високомерието, тогава Мари и Надя нямаха никакво право да я съдят.

Мари изпъшка.

– Най-лошото е, че май има основание за това. Тя е изключително мощен Вихротворец и страхотен боец, а и погледни я само!

Забих поглед в избродираните със сребро ръкави на Зоя, огледах искрящото съвършенство на черната ù коса и огромните сини очи, очертани с невъзможно тъмни ресници. Тя беше красива почти колкото Женя. Сетих се за Мал и почувствах как ме пронизва ревност. После си спомних, че Зоя също беше разквартирувана близо до Долината. Ако тя и Мал бяха... Тогава тя сигурно знаеше дали той е още там и добре ли е. Отместих чинията настрани.

При мисълта, че трябва да питам тъкмо Зоя за Мал, леко ми прилоша. Сякаш усетила втренчения ми поглед, Зоя се обърна. После прекъсна веселото бъбрене на неколцина Корпоралки, които я гледаха с благоговение, и се понесе към масата на Призоваващите.

– Мари! Надя! Как сте?

Двете станаха да я прегърнат, лепнали по една широка фалшива усмивка на физиономиите си.

– Изглеждаш страхотно, Зоя! Ами ти как си? – взе да любезничи Мари.

– Толкова ни липсваше! – изврещя Надя.

– И вие ми липсвахте – отвърна Зоя. – Толкова е хубаво да се върнеш в Малкия дворец. Представа нямате с колко задължения ме натовари

Тъмнейший. Ах, колко съм невъзпитана! Мисля, че не се познаваме с вашата приятелка.

– О! – възкликна Мари. – Извинявай, това е Алина Старков, Призоваващата слънцето – обяви с известна гордост тя.

Изправих се непохватно.

Зоя ме придърпа в прегръдка.

– Такава чест е да се запозная най-после с Призоваващата слънцето – високо обяви тя. Докато ме прегръщаше обаче, просъска в ухото ми: – Вониш на Керамзин.

Вкамених се. Тя ме пусна, а по съвършените ù устни потрепваше усмивка.

– С вас ще се видим по-късно – заяви с леко помахване. – Сега умирам за една топла баня. – С тези думи се понесе през куполната зала, мина през двукрилата врата и се отправи към спалните.

Загубила ума и дума, продължавах да стоя права с пламнали бузи. Имах чувството, че всички са ме зяпнали, но явно никой не беше дочул какво ми прошепна Зоя.

Думите ù ме преследваха през целия ден, дори на поредния провален урок с Багра и безкрайния обяд, по време на който Зоя не спря да приказва за пътуването от Крибирск дотук, за състоянието на градовете около Долината и за прелестните фолклорни гравюри върху липово дърво, които видяла в едно селце. Може да е било само плод на въображението ми, но имах чувството, че всеки път, щом каже „селянин“, поглежда право към мен. Докато жестикулираше оживено, на китката ù проблясваше тежка сребърна гривна, инкрустирана с, както ми се стори, парчета кост. „Муска“ – досетих се.

Положението стана от лошо по-лошо, когато Зоя цъфна в часа по военна подготовка. Боткин я прегърна, разцелува я и по двете бузи и взе да си бъбри с нея на родния си език шу. Имаше ли нещо, което това момиче да не владее?

Тя беше довела със себе си и своята кестенява приятелка, която помнех от шатрата на Гриша. Двете непрекъснато си шушукаха и се кискаха, докато аз се мъчех със задължителните за началото на часа упражнения на Боткин. А когато дойде ред да се разделим по двойки за следващите занимания, изобщо не се изненадах, че Боткин ме сложи заедно със Зоя.

– Това ученик звезда – каза с горда усмивка той. – Ще помогне на малко момиче.