Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

– За теб обаче ще е по-трудно – продължи той. – Етералките рядко действат сами. Огнетворците работят по двойки, Вихротворците обикновено си партнират с Вълнотворците, но ти си единствена по рода си.

– Ясно – казах немощно. Точно сега не бях в настроение да слушам колко съм уникална.

Той стана.

– Ела с мен – каза.

Сърцето ми отново заблъска. Той ме изведе от оръжейната и тръгна по дълъг коридор. Накрая посочи тясна врата, която почти се сливаше със стената.

– Върви все надясно и ще стигнеш до спалните помещения. Предполагам, че искаш да избегнеш минаването през главната зала.

Погледнах го втренчено.

– Това ли беше? – избъбрих. – Искали сте просто да ме попитате как е минал денят ми?

Той наклони глава на една страна.

– А ти какво очакваше?

Чувствах се толкова облекчена, че дори се изсмях кратко.

– Представа нямам. Може би изтезания. Разпит. Или конско.

Той леко свъси вежди.

– Аз не съм чудовище, Алина. Независимо какво си чула по мой адрес.

– Не това исках да кажа – рекох припряно. – Просто... не знаех какво да очаквам.

– Но във всеки случай нищо добро.

– Стар навик. – Знаех, че трябва да спра дотук, но не се удържах. Може и да не съм била напълно откровена, но това се отнасяше и за него. – Пък и как да не се боя от вас? – попитах. – Та вие сте Тъмнейший. Не казвам, че непременно бихте ме хвърлили в някоя яма или че ще ме пратите с кораб в Сайбея, но това е напълно във ваша власт. Вие можете да разполовите човек.

И смятам за съвсем естествено всеки да го е страх от вас поне малко. Той ме изучава дълго и мълчаливо, докато накрая горко съжалих, че не съм си държала устата затворена. Но после по лицето му пробяга бегла усмивка.

– Сигурно имаш право.

Част от страховете ми се разсеяха.

– Защо го направи? – внезапно попита той.

– Кое?

Той протегна ръка и взе моята. Усетих как онова удивително чувство за сигурност се разлива по тялото ми.

– Прокара палец по белега на дланта си.

– А, това ли – засмях се нервно. Дори не се бях усетила, че го правя. – И това е стар навик.

Той обърна ръката ми с дланта нагоре и взе да я разглежда в приглушената светлина на коридора. Прокара палец по бледия белег, пресичащ дланта ми.

Някакво разтърсващо бучене мина по тялото ми.

– Къде се сдоби с това? – попита.

– Аз... В Керамзин.

– Там, където си отраснала?

– Да.

– И следотърсачът ли е сирак?

Рязко си поех дъх. Дали четенето на мисли не бе една от многото дарби на Тъмнейший? После обаче си спомних, че Мал бе дал показания в шатрата на Гриша.

– Да – отвърнах.

– Той добър ли е?

– Моля? – Усетих, че ми е трудно да се съсредоточа. Палецът на Тъмнейший продължаваше да се движи напред-назад по белега върху дланта ми.

– Като следотърсач. Добър ли е в това?

– Най-добрият – отвърнах чистосърдечно. – Крепостните в Керамзин разправят, че е способен да открие зайците навсякъде.

– Понякога се чудя доколко сме способни да проумеем собствените си дарби – замислено отвърна той. После пусна ръката ми и отвори вратата.

Отстъпи настрани и леко се поклони. – Лека нощ, Алина.

– Лека нощ – едва пророних.

Шмугнах се през вратата право в тесния коридор. Миг по-късно чух вратата да се затваря зад гърба ми.

ГЛАВА 10

НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН тялото така ме болеше, че едва успях да се измъкна от леглото. Въпреки това станах и повторих всичко отначало. И пак. И пак. Всеки следващ ден беше по-страшен и обезсърчаващ от предишния, но аз не се отказвах. Не бих могла. Вече не чертаех карти и нямаше къде да отида, ако не успеех да стана една от Гриша.

Често си спомнях думите на Тъмнейший от онази нощ под изпочупените греди на хамбара: „За мен ти си първият проблясък на надежда от дълго време насам“. Той вярваше, че съм Призоваваща слънцето. Вярваше, че съм способна да му помогна да унищожи Долината. Успеех ли, на нито един войник, търговец или следотърсач нямаше да се налага да прекосява Безморие повече.

Но колкото повече се търкаляха дните един подир друг, толкова тази мисъл започваше да ми се струва нелепа.

В продължение на безкрайни часове стоях в хижата на Багра, упражнявах дишането си и усвоявах болезнени пози, които уж трябваше да ми помогнат да се концентрирам. Тя ми даваше книги за четене, поеше ме с различни чайове и от време на време ме налагаше с тояжката си, но нищо не помагаше.

– Какво искаш, момиче, да те заколя ли?! – крещеше в безсилието си тя. – Или да накарам Огнетворците да те изпепелят?! А дали да не им кажа да те пратят обратно в Долината, та да станеш храна за ония гнусни създания!