Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

Боткин започна с упражнения за издръжливост и ни погна из парка на двореца. Насилвах се да догоня останалите, но както обикновено се оказах слаба и тромава и скоро останах далече назад.

– Само толкова ли можете в Първа армия? – саркастично подхвърли той с тежкия си акцент, докато аз се препъвах нагоре по хълма.

На мен обаче не ми беше останал дъх, за да му отговоря.

Когато най-накрая се добрах обратно до залата за тренировки, останалите Призоваващи вече се бяха разделили по двойки за упражнения в екип и Боткин настоя да бъде мой партньор. Следващият един час ми мина като в мъгла, изпълнен с болезнени удари и юмруци.

– Блокирай! – крещеше той, притискайки ме в ъгъла. – По-бързо! А може би малките момиченца обичат да ги бият?

Единствената ми утеха бе, че на гришаните не се позволяваше да използват специалните си умения в залата за тренировки. Така поне ми беше спестен срамът, че не съм способна да призова своята сила.

Накрая, когато бях толкова изтощена и пребита, че се канех просто да легна на пода и да се оставя да ме рита, Боткин освободи групата. Преди да се разпилеем навън обаче, той извика подире ни: „Утре малко момиче идва по-рано, упражнява с Боткин“.

Направих дори невъзможното, за да не се разцивря още на място. Щом най-накрая се добрах до стаята си и се изкъпах, единственото ми желание бе да се шмугна под завивките и да не мръдна оттам. Въпреки това събрах сили да се явя в куполната зала на вечеря.

– Къде е Женя? – попитах Мари, докато се настанявах на масата на

Призоваващите.

– Тя се храни във Великия дворец.

– И спи там – добави Надя. – Царицата иска тя винаги да ù е подръка.

– Както и царят.

– Мари! – уж се възмути Надя, но в същото време се подсмихваше.

Зяпнах насреща им.

– Да не казвате, че...

– Това е само слух – отговори Мари, но двете с Надя си размениха многозначителни погледи.

Замислих се за влажните устни на царя, за пукнатите капиляри по носа му и за красивата Женя, облечена в цветовете на прислужница. Избутах чинията настрани. Даже слабият ми апетит вече се беше изпарил.

Стори ми се, че вечерята се проточи безкрайно. Помайвах се над чаша чай, принудена да изтърпя нестихващото бъбрене на Призоваващите. Вече бях готова да се измъкна под някакъв предлог и да се върна в стаята си, когато вратата зад масата на Тъмнейший се отвори и куполната зала притихна.

Появи се Иван и бавно пое към масата на Призоваващите, явно нехаещ за впитите в него очи.

Сърцето ми слезе в петите, когато осъзнах, че върви право към мен.

– Ела с мен, Старков – каза, щом стигна до нас, а после добави едно подигравателно „моля“.

Избутах стола назад и се надигнах на внезапно омекналите си крака. Дали Багра не бе казала на Тъмнейший, че за нищо не ставам? Или пък Боткин му бе докладвал как съм се провалила в неговия час?

Останалите гришани ме зяпаха ококорени. Долната челюст на Надя буквално висеше.

Последвах Иван през смълчаната зала към широко зейналата абаносова врата. Той ме поведе по коридора, после през още една врата, украсена със знака на Тъмнейший. Не беше трудно да се досетя, че се намирам в оръжейната зала. Тук нямаше никакви прозорци, а стените бяха покрити с огромни карти на Равка. Картите бяха изработени в стар стил, нарисувани с нажежен писец върху животинска кожа. При други обстоятелства бих могла да ги изучавам с часове, прокарвайки пръсти по планинските възвишения и виещите се реки, но сега стоях, стиснала ръце в лепкави от пот юмруци, а сърцето ми думкаше в гърдите.

Тъмнейший седеше в края на дълга маса и четеше нещо от купчина книжа. Вдигна глава, когато влязохме, и лъскавите му като слюда очи проблеснаха в светлината на лампите.

– Алина – посрещна ме той, – моля, седни. – После ми посочи стола до себе си.

Поколебах се. Не звучеше ядосан.

Иван изчезна и затвори вратата след себе си. Преглътнах мъчително и събрах сили да прекося стаята, за да седна на предложеното ми от Тъмнейший място.

– Как мина първият ти ден?

Отново преглътнах мъчително.

– Чудесно – гракнах.

– Наистина? – попита той, но се усмихваше леко. – Дори при Багра? Тя понякога е същинско бедствие.

– Само малко – едва пророних.

– Изморена ли си?

Кимнах.

– Мъчно ли ти е за дома?

Свих рамене. Щеше да е странно да кажа, че тъгувам по казармите на

Първа армия.

– Май малко.

– Постепенно всичко ще си дойде на мястото.

Прехапах устни. Надявах се наистина да е така. Не бях сигурна още колко дни като този можех да издържа.