Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

Всекидневните провали при Багра можеха да се сравняват единствено с изтезанията, на които ме подлагаше Боткин. Той ме караше да пробягвам целия парк на двореца, да прекосявам горите и да се катеря по хълмовете, докато накрая не стигнех на крачка от припадъка. Подлагаше ме на какви ли не схватки и физически упражнения, докато накрая тялото ми се покриваше със синини, а ушите ми писваха от непрекъснатото му натякване: прекалено бавна, прекалено слаба, прекалено кльощава.

– Боткин не може вдигна къща от толко слаби пръчки – навикваше ме той и стискаше ръцете ми. – Яж нещо!

Само че аз не бях гладна. Апетитът, който ме бе нападнал след срещата със смъртта в Долината, отдавна се беше изпарил и храната вече нямаше никакъв вкус за мен. Сънят ми беше неспокоен въпреки удобното ложе и постоянно имах усещането, че нещо ми се изплъзва. Разкрасяването, подарено ми от Женя, отдавна беше изгубило силата си и сега бузите ми отново бяха хлътнали, сенките под очите ми се върнаха, а косата ми пак стана проскубана и без блясък.

Според Багра липсата на апетит и недоспиването бяха причината да не мога да призова силата си.

– Колко по-трудно е да вървиш с вързани крака и да говориш с ръка върху устата – наставляваше ме тя. – Защо пилееш силата си, като се съпротивляваш срещу собствената си природа?

Само дето аз не го правех. Или поне не го правех съзнателно. Вече в нищо не можех да съм сигурна. Цял живот бях хилава и немощна. За мен всеки ден приличаше на сражение. Ако Багра наистина имаше право, това щеше да се промени, щом най-накрая успеех да усъвършенствам дарбата си на гришанка. В случай че това изобщо станеше. Засега обаче бях попаднала в задънена улица.

Знаех, че останалите от Гриша шушукат зад гърба ми. Етералките обичаха да се упражняват заедно на брега на езерото, експериментирайки с нови похвати за използването на вятъра, водата и огъня. Не исках да рискувам и да се издам, че не мога да призова дори собствената си сила. Затова все си намирах оправдание да не съм с тях, докато накрая изобщо престанаха да ме канят.

Вечер те се събираха в куполната зала, пиеха чай или квас , правеха планове къде да е следващият излет през почивните дни – в Балакирев или в някое от селата около Ос Олта. Но аз и в това нямаше как да се включа, защото според Тъмнейший опасността от покушение срещу мен още не била отминала. Затова пък бях доволна, че мога да го използвам като извинение.

Колкото по-дълго време прекарвах с останалите Призоваващи, толкова повече се излагах на риск да ме разкрият. Рядко виждах Тъмнейший, а когато се случеше, все беше отдалече: той или пристигаше отнякъде, или заминаваше, неизменно потънал в разговор с Иван или някой от царските военни съветници. От другите гришани научих, че той не се застоява дълго в Малкия дворец, а през повечето време пътува между Долината и северната граница или пък на юг, където набезите на Шу Хан преди настъпването на зимата не оставяха селищата в покой. По всички краища на Равка имаше разположени стотици гришани и той се чувстваше отговорен за всеки един от тях.

През цялото време не разменихме нито дума, даже рядко спираше поглед върху мен. Сигурна бях, че причина за това е липсата на напредък в обучението ми. Накрая неговата Призоваваща слънцето можеше да се окаже един голям провал.

Успеех ли да се измъкна от лапите на Багра и Боткин, обикновено отивах в библиотеката и затъвах в книгите по теория на Гриша. Мисля, че схващах фундамента в делата на Гриша като цяло. (Или какво правим ние, ако трябва да съм по-точна.) Всичко на този свят може да бъде разложено на едни и същи елементарни частици. Онова, което в очите на другите изглеждаше като магия, бе всъщност умението на Гриша да манипулират материята на фундаментално ниво.

Мари не създаваше огън. Тя просто призоваваше запалителните елементи от въздуха наоколо и имаше нужда от кремък, за да произведе искра, която на свой ред подпалваше горивото. Гришанската стомана не беше плод на магия, а се получаваше благодарение на уменията на Фабрикаторите, на които не им трябваше висока температура или груби инструменти, за да обработват метала.

Но макар постепенно да схващах какво правим, за мен си оставаше загадка как точно го правим. Основният принцип на Малката наука беше: „Сродното сродно привлича“, но после всичко ставаше много сложно и объркано.

Одинаковост бе „товато“ на нещо, което го правеше същото като всички останали. Етовост бе „оновато“ на нещо, което го различава от всички останали. Одинаковост свързваше гришаните с останалия свят, но именно етовост определяше тяхното родство с елементи като въздуха, кръвта или – както беше в моя случай – светлината. Някъде на този етап главата ми започваше да се замайва.