Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

Само едно нещо се запечата като прогорено в ума ми: думата, с която философите наричаха хора, лишени по рождение от дарбите на Гриша – отказатся, или изоставени. Още една дума за сирак.

КЪСНО ЕДИН СЛЕДОБЕД тъкмо се борех с поредния пасаж, в който се описваше заслугата на Гриша за прокарването на търговски пътища, когато усетих нечие присъствие около себе си. Вдигнах поглед и се свих на стола. Аппарат стоеше надвесен над мен, а малките му черни зеници горяха с особена настоятелност.

Озърнах се. В библиотеката нямаше никой друг. И макар слънцето да струеше волно през стъкления купол, усетих как ме полазва мраз.

Той се настани на стола до мен и от вехтото му расо ме лъхна влажният дъх на гробница. Опитах се да дишам само през устата.

– Допада ли ти учението, Алина Старков?

– Много – излъгах.

– Толкова се радвам – откликна той. – Дано не забравяш да даваш храна и на душата така, както храниш ума. Аз съм духовен наставник на всички, що са в палата. Усетиш ли тревога или беда, не се колебай да дойдеш при мен.

– Ще го направя – отвърнах. – Непременно.

– Хубаво, хубаво. – Той се усмихна, разкривайки пълна с пожълтели зъби уста и черни като на вълк венци. – Искам ние двамата да се сприятелим.

Много е важно да станем приятели.

– Разбира се.

– Ще ми е много драго да приемеш нещо в дар от мен – продължи той, бръкна в гънките на кафявото си расо и измъкна малка книжка, подвързана с червена кожа.

Как бе възможно всичко да изглежда толкова зловещо, щом някой ти прави подарък?!

Неохотно се протегнах и взех книгата от дългата му ръка, изпъстрена със сини вени. Заглавието беше изписано със златни релефни букви върху корицата: Жития санктя .

– Животоописание на светците?

Той кимна.

– Навремето всички деца от Гриша са получавали тази книга с встъпването си в училището на Малкия дворец.

– Благодаря – смотолевих объркано.

– Селяните обичат своите светци. Те са жадни за чудеса, но въпреки това не харесват Гриша. Според теб защо е така?

– Не съм мислила върху това – отвърнах. Отворих книгата. Някой беше написал името ми от вътрешната страна на корицата. Прелистих няколко страници. Свети Пьотр от Бревно. Свети Илия в окови. Света Лизабета. Всяка глава започваше с илюстрация на цяла страница, красиво изографисана с мастило в ярки краски.

– Според мен е така, защото никой от Гриша не е страдал, както са изстрадали пътя си светците или както страда народът.

– Възможно е – отвърнах разсеяно.

– Ти обаче си страдала, нали, Алина Старков? А според мен... да, според мен има още много да страдаш.

Рязко вдигнах глава. Отначало реших, че ме заплашва, но очите му излъчваха странно съчувствие, което още повече ме ужаси.

Сведох поглед към книгата в скута си. Стоеше разтворена на рисунката на смъртта на Света Лизабета – влачена и разчленена на четири сред поле от рози. Кръвта ù течеше като река между цветята. Рязко затворих книгата и скочих на крака.

– Трябва да вървя.

Аппарат също се изправи и за миг помислих, че ще опита да ме задържи.

– Не ти ли харесва подаръкът?

– Не, напротив. Много е хубав. Благодаря. Но не искам да закъснявам – избъбрих.

Шмугнах се покрай него към вратата на библиотеката и не си отдъхнах, докато не се затворих в стаята си. Натиках книгата в най-долното чекмедже на тоалетната масичка и го затръшнах.

Какво искаше Аппарат от мен? Дали трябваше да приема думите му като заплаха? Или като предупреждение?

Поех си дълбоко дъх. Помете ме вълна от умора и смущение. Липсваше ми простият живот на картограф в Палатката с книжата, неговата умиротворяваща монотонност; тогава от мен не се искаше нищо освен няколко рисунки и подредена работна маса. Липсваше ми познатият мирис на мастила и хартия. Но най-много ми липсваше Мал.

Пишех му всяка седмица на адреса на нашия полк, но досега не бях получила никаква вест от него. Давах си сметка, че на пощите понякога не може да се разчита, пък и нищо чудно полкът вече да се бе преместил далече от Долината – защо не чак в Западна Равка. Въпреки това не губех надежда, че скоро ще получа известие от него. Вече се бях отказала от мечтата да ме посети в Малкия дворец. Колкото и да ми липсваше, не бих понесла той да види, че вече съм се приспособила към новия си живот не по-зле от предишния.

Всяка вечер, изкачвайки стълбите към моята стая след поредния безсмислен и болезнен ден, си представях как едно писмо ме чака на тоалетната масичка. Тази мисъл ме караше да ускоря крачка. Но дните минаваха, а писмо все не пристигаше.