Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

– Призоваващата слънцето едва ли се нуждае от помощ – отвърна със самодоволна усмивка Зоя.

Не я изпусках от очи и бях нащрек. Не знаех защо това момиче толкова ме мрази, но дозата ненавист за деня ми стигаше.

Заехме позиция за бой и Боткин даде сигнал за начало. Успях да блокирам първия удар на Зоя, но не и втория. Тя ме улучи силно в челюстта и главата ми отхвръкна рязко назад. Опитах се да се съвзема от крушето.

Тя заподскача с танцова стъпка около мен и този път се прицели в гърдите ми. Явно през последните седмици бях успяла да попия някои от наставленията на Боткин, защото отскочих надясно и юмрукът ù само се плъзна по ребрата ми.

Тя разкърши рамене и се завъртя. С крайчеца на окото си зърнах, че всички останали Призоваващи са зарязали упражненията си и ни наблюдават.

Не трябваше да позволявам това да ме разсее. Следващият удар на Зоя попадна право в стомаха ми. Докато се опитвах да си поема дъх, тя го повтори и с лакът. Успях да отбягна втория удар повече с късмет, отколкото с умение. Зоя продължи да атакува и се хвърли напред. Там ù беше грешката. Макар да бях хилава и със забавени реакции, Боткин ме беше научил как да използвам силата на противника срещу него самия.

Отстъпих настрани и когато тя доближи достатъчно, увих крака си около глезена ù. Зоя се стовари тежко на земята. Сред Призоваващите избухнаха аплодисменти, но още преди да осъзная победата си, Зоя вече беше скочила на крака с бясно изражение и изпружени напред ръце. Почувствах как губя твърда почва, политам назад и се блъскам в дървената стена на залата. Чух някакъв пукот и усетих как всичкият въздух в дробовете ми излиза през устата. После се свлякох надолу.

– Зоя! – изрева Боткин. – Не трябва използва сила! Не и тук! Никога тук!

Като в мъгла видях как Призоваващите ме наобикалят, а Боткин вика Лечител.

– Добре съм – опитах се да кажа, но не ми достигна въздух. Лежах на мръсния под и мъчително пъхтях. При всяка глътка въздух болка прорязваше лявата ми половина. Пристигна група прислужници и когато ме вдигнаха на носилката, загубих съзнание.

Мари и Надя ми разказаха останалото, когато дойдоха на свиждане в лазарета. Лечителят забавил ритъма на сърцето ми, докато съм потънала в дълбок сън, после наместил счупените ребра и премахнал натъртванията от ударите на Зоя.

– Боткин е бесен! – възкликна Мари. – Никога не съм го виждала толкова ядосан. Изхвърли Зоя от залата за тренировки, а според мен нищо чудно и да я е ударил.

– Иво разправя, че видял Иван да я влачи през куполната зала към Тъмнейший, а когато излязла от оръжейната, плачела.

„Много добре“ – рекох си със задоволство. Но веднага след това си представих как лежа на хълбок в мръсотията и пламнах от смущение. – Защо постъпи така? – попитах, правейки опит да се надигна. Вече бях свикнала хората да не ме забелязват или да ме гледат отвисоко, но Зоя направо ме мразеше.

Мари и Надя ме зяпнаха така, сякаш от удара най-зле беше пострадала главата ми, а не ребрата.

– Защото ревнува! – отвърна Надя.

– От мен?! – възкликнах невярващо.

Мари завъртя очи към тавана.

– Не може да понесе мисълта друг да е фаворит на Тъмнейший.

Разсмях се неволно, но веднага след това се сгърчих от остра болка в гърдите.

– Едва ли съм негова фаворитка.

– Разбира се, че ти си неговата фаворитка. Вярно, Зоя притежава голяма сила, но пак си остава просто една от Вихротворците. А ти си Призоваваща слънцето.

Надя каза това с пламнали бузи и аз можех да се закълна, че завистливата нотка в гласа ù не е единствено плод на моето въображение. Въпросът бе докъде стигаше тази завист. От приказките на Мари и Надя излизаше, че мразят Зоя, но иначе двете ù се усмихваха. „Какви ли ги приказват и зад моя гръб?“ – зачудих се.

– Може Тъмнейший да я разжалва! – изписка Мари.

– Нищо чудно да я прати в Сайбея – гракна Надя.

От сенките се появи Лечител, накара ги да млъкнат и ги прати да си вървят. Двете обещаха да ме посетят и на следващия ден. Сигурно пак съм се унесла, защото в лазарета цареше мрак, когато отворих очи. Тегнеше зловеща тишина, всички останали легла бяха празни и единственият звук идваше от тихото тиктакане на часовника.

Надигнах се. Все още усещах слаба болка, но просто не беше за вярване, че само преди няколко часа са ми счупили ребро.

Устата ми беше пресъхнала и главата започваше да ме боли. Измъкнах се изпод завивките и си налях чаша вода от каната край леглото. После отворих прозореца и вдишах дълбоко нощния въздух.