Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

– Ами техните семейства? – попитах.

– Получават щедро обезщетение. Семействата на гришаните никога не изпадат в нужда.

– Не това исках да питам. Никога ли не се връщате у дома, не навестявате ли близките си?

Женя вдигна рамене.

– Не съм виждала родителите си от петгодишна. Сега това е моят дом.

Но като гледах Женя в нейната бяло-златна одежда, не бях съвсем сигурна дали е наистина така. По-голямата част от живота ми бе минала в Керамзин, но никога не съм смятала това място за свой дом. След година престой в царската армия тя не ми стана по-мила. Чувствах се на мястото си единствено с Мал, но и това не продължи дълго. Въпреки цялата ù красота май двете с Женя не бяхме чак толкова различни.

Стигнахме брега на езерото и отминахме не един и два от каменните павилиони, но Женя не спря, докато не излязохме на пътека, водеща навътре в гората.

– Пристигнахме – обяви тя.

Проследих с поглед пътеката. Едва успях да различа контурите на малка каменна хижа, притаена в сенките и скрита от стволовете на дърветата.

– Тук ли?

– Не мога да дойда с теб. Не че много ми се иска.

Погледнах отново към пътеката и по гърба ми плъзнаха студени тръпки.

Женя ме изгледа състрадателно.

– Багра не е чак толкова страшна, щом веднъж свикнеш с нея. Но не трябва да закъсняваш.

– Така е – казах припряно и хукнах по пътеката.

– Късмет! – провикна се Женя подир мен.

Каменната хижа беше кръгла и – както с тревога забелязах – без нито един прозорец. Изкачих няколкото стъпала до входа и почуках. Никой не отговори.

Почуках пак и зачаках. Не знаех какво да правя. Погледнах през рамо към пътеката, но Женя отдавна беше изчезнала. Почуках още веднъж, после събрах целия си кураж и отворих вратата.

Жегата ме порази като взривна вълна и аз начаса взех да се потя в новите си дрехи. Щом очите ми свикнаха с полумрака, различих очертанията на тясно легло, леген и огнище с котле отгоре. Насред стаята имаше два стола и голяма зидана печка, в която бумтеше огън.

– Закъсня – разнесе се дрезгав глас.

Озърнах се, но не видях никого в стаята. После една от сенките се раздвижи. За малко да изскоча от кожата си.

– Затвори вратата, момиче. Жегата излиза навън.

Сторих го.

– Хубаво. Дай сега да те огледам.

Искаше ми се да хукна, накъдето ми видят очите, но се въздържах, за да не изглеждам като истинска глупачка. Насилих се да приближа до огъня.

Сянката се показа иззад печката и ме зяпна в заревото на пламъците. Отначало си помислих, че пред мен стои някаква древна жена без възраст, но когато я огледах по-отблизо, не можах да кажа защо точно това ми е хрумнало. Кожата на Багра беше гладка и плътно покриваше острото ù ъгловато лице. Стоеше с изправен гръб, а тялото ù бе жилаво като на акробат от Сули; в гарвановочерната ù коса нямаше и следа от сиво. Въпреки това на светлината на огъня лицето ù приличаше на череп с изпъкнали кости и дълбоко хлътнали страни. Носеше стар кафтан с неопределен цвят, в скелетоподобната си ръка стискаше тояга със заоблен край, която сякаш беше изсечена от сребристо вкаменено дърво.

– Е – продължи тя с нисък гърлен глас, – значи ти си Призоваващата слънцето. Дошла си да спасиш всички нас. А къде са останалите?

Взех да тъпча смутено на място.

– Какво, момиче, да не си няма?

– Не – едва успях да изрека.

– Е, предполагам, че и на това трябва да съм благодарна. Защо не са те изпитали като дете?

– Изпитаха ме.

– Пфу – откликна тя. После изражението ù се промени. Впери в мен толкова бездънни черни очи, че студени тръпки ме полазиха въпреки жегата в стаята. – Дано си по-силна, отколкото изглеждаш, момиче – продължи мрачно.

От ръкава на дрехата ù се протегна треперлива ръка като на скелет и плътно стисна китката ми.

– А сега – рече – да видим какво можеш.

ГЛАВА 9

ТОВА СЕ ПРЕВЪРНА В ИСТИНСКИ ПРОВАЛ . Щом Багра впи кокалестите си пръсти в китката ми, аз мигом осъзнах, че тя е жива муска също като Тъмнейший. Почувствах отново онази разтърсваща сигурност да струи през мен и стаята се окъпа в светлина, която пръсна слънчеви зайчета по каменните стени на хижата. Но когато Багра пусна ръката ми и ме накара сама да призова силата, аз се оказах безпомощна. Тя ме хокаше, придумваше ме, даже веднъж ме удари с тоягата си.

– Какво се очаква да правя с момиче, което не е способно да призове собствената си сила? – ръмжеше насреща ми тя. – Това дори децата го могат. Тя плъзна ръка по китката ми и аз отново усетих нещо да се надига в мен, проправяйки си път да излезе на открито. Посегнах да го сграбча, уверена, че мога да го контролирам. Но после тя ме пусна и силата отново ми убягна, потъвайки като камък на дъното.