Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

Когато се загледах по-внимателно в богато орнаментираната с дърворезба врата, успях да различа знака на Тъмнейший, вплетен в розетка от виещи се лозници и препускащи животни. После забързах подир Женя, която вече излизаше от куполната зала.

Последвах я по дългия коридор към друга внушителна двукрила врата. Нейната дърворезба напомняше корица на стара книга и когато Женя я отвори, ахнах. Библиотеката се издигаше на височината на два етажа, а стените ù от пода до тавана бяха покрити с книги. Вторият етаж беше опасан с балкон, а куполът отгоре беше целият от стъкло и цялото помещение се къпеше в утринните слънчеви лъчи. Покрай стените имаше кресла за четене и малки масички. В средата, точно под сияйния купол, стоеше кръгла маса, оградена от кръгла пейка.

– Ще идваш тук за часовете по история и теория – каза Женя и ме поведе покрай кръглата маса напряко през залата. – Добре че приключих с всичко това още преди години. Голяма скука. – После се разсмя. – Затвори си устата, приличаш на риба на сухо.

Затворих уста, но продължих да се озъртам с благоговение. Библиотеката на княза винаги ми се бе струвала величествена, но в сравнение с тази приличаше на колиба. Всичко в Керамзин би изглеждало порутено и вехто в сравнение с красотата на Малкия дворец и кой знае защо ми стана тъжно при тази мисъл. Запитах се как ли би изглеждало всичко тук през очите на Мал.

Забавих крачка. Дали на гришаните беше позволено да си канят гости?

Можеше ли Мал да ме навести в Ос Олта? Той не беше освободен от служба в полка, но ако все пак успееше да дойде... Тази мисъл ме изпълни с въодушевление. Малкият дворец вече не ми се струваше толкова плашещ, когато си представях как вървя по коридорите му заедно с най-добрия си приятел.

Напуснахме библиотеката през друга поредица от двукрили врати и се озовахме в тъмен коридор. Женя пое наляво, но аз хвърлих поглед надясно и забелязах двама от гришани в алено да изникват иззад огромна лакирана в червено врата. Изгледаха ни недружелюбно и изчезнаха в сенките.

– Идвай – прошепна Женя, стисна силно ръката ми и ме задърпа в противоположната посока.

– Накъде води тази врата? – попитах.

– Към залите по анатомия.

Полазиха ме студени тръпки. Корпоралки. Лечители... и Сърцеразбивачи. Все някъде трябваше да упражняват уменията си, но не исках и да си помислям какъв може да е резултатът от техните упражнения. Ускорих крачка, за да настигна Женя. Не исках да ме заварят близо до тази врата.

Спряхме в края на коридора пред изработена от светло дърво врата, изящно резбована с птици и цъфнали цветя. Вместо тичинки в средата на всеки цвят имаше жълт диамант, а очите на птиците приличаха на аметисти.

Дръжките на вратата представляваха изящно изработени фини ръце. Женя хвана едната и отвори. Работилницата на Фабрикаторите беше разположена така, че да улавя колкото се може повече от сияйната светлина откъм изток, а почти целите ù стени бяха в прозорци. Това ярко осветено помещение ми напомни Палатката с книжата, но вместо атласи, купища хартия и мастилници големите работни маси бяха отрупани с топове плат, парчета стъкло, тънки чилета злато и стомана и странно усукани късове скала. В терариумите по ъглите имаше екзотични цветя, насекоми и – както установих с потръпване – змии.

Материалки в тъмнопурпурни кафтани седяха надвесени над работата си, но като минавахме покрай тях, вдигаха глави и ни съпровождаха с поглед. Край една от масите две жени Фабрикатори се трудеха над разтопена буца руда, която сигурно скоро щеше да се превърне в гришанска стомана. Масата им беше отрупана с диаманти и буркани с копринени буби. На съседната маса друг Фабрикатор беше покрил с парче плат носа и устата си и отмерваше някаква гъста черна течност, която миришеше на катран. Женя ме преведе покрай всички тях и се насочи към един превит над малки стъклени дискове Фабрикатор. Той беше блед, тънък като тръстика и отчаяно се нуждаеше от подстригване.

– Здравей, Давид – поздрави го Женя.

Той вдигна глава, кимна отсечено и отново се приведе над заниманието си.

Женя въздъхна.

– Давид, това е Алина.

Мъжът изръмжа.

– Призоваващата слънцето – добави Женя.

– Тези са за теб – каза той, без да вдига глава.

Погледнах стъклените дискове.

– О... Хм... Благодаря ти.

Не знаех какво друго да кажа, но когато обърнах поглед към Женя, тя просто сви рамене и извъртя очи към тавана.

– Сбогом, Давид ! – натърти тя.