Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

– Още не е прекалено късно. Все пак можеш...

– Синьо – прекъснах я твърдо, въпреки че стомахът ми пак се сви. Шивачката напусна и ние съсредоточихме цялото си внимание върху вечерята. Храната не беше чак толкова необичайна, колкото очаквах – беше същата, каквато поднасяха на празник в Керамзин: пюре от грах, печена яребица в мед и пресни смокини. За първи път в живота си се чувствах толкова гладна, че накрая едва не облизах чинията.

Женя не спираше да бъбри по време на вечерята – най-вече за сплетните в двора и за останалите гришани. Не познавах нито един от хората, за които ставаше дума, но се чувствах благодарна, че от мен не се искаше да поддържам разговора, затова само кимах и се усмихвах, когато беше нужно.

Щом слугите отнесоха и последното блюдо, не успях да потисна прозявката си и Женя незабавно скочи.

– Ще дойда да те взема утре за закуска. Трябва ти известно време, докато се научиш сама да се оправяш из двореца. Той е малко като лабиринт. – При тези думи съвършените ù устни се разтегнаха в дяволита усмивка. – Гледай да се наспиш добре. Утре ще се запознаеш с Багра.

– Багра ли?

Женя се ухили лукаво.

– О, да. Тя е самият разкош.

Преди да успея да попитам какво точно означава това, Женя ми махна леко и се измъкна през вратата. Прехапах устни. Какво ли ме чакаше на следващия ден?

Щом вратата се затвори след Женя, усетих как умората ме поваля. Тръпката от чувството, че силата ми е съвсем реална; вълнението при срещата с царя и царицата; невижданото великолепие на Великия дворец и Малкия дворец досега ме бяха държали нащрек, но сега умората се завръщаше, придружена от непоносимото удвоено чувство за самота.

Съблякох се, скатах чинно униформата си върху столче зад обсипания със звезди параван и изправих лъскавите си чисто нови ботуши до него. Потърках острата вълна на мундира между пръстите си с надеждата да усетя нещо познато, но тъканта беше чужда – прекалено твърда, прекалено нова.

Изведнъж старият мръсен шинел взе да ми липсва. Нахлузих нощницата от мек бял памук и си изплакнах лицето. Докато се бършех, мярнах отражението си в огледалото над умивалника. Може и да беше заради светлината от лампите, но ми се стори, че сега изглеждам дори по-добре, отколкото след разкрасяването на Женя. След известно време осъзнах, че съм се захласнала в отразения си образ и неволно се усмихнах.

Имаше сериозна опасност от момиче, което мрази огледалата, да се превърна в суетна празноглавка.

Покатерих се върху високото легло, пъхнах се под копринените завивки и пухкавите кожи и духнах лампата. Дочух някъде далече да се хлопат врати и гласове да си пожелават лека нощ, докато най-накрая всички звуци в Малкия дворец утихнаха. Лежах с отворени очи в мрака. Никога преди не бях разполагала със самостоятелна стая. В Керамзин заедно с още много други момичета спях в старата портретна зала, превърната в спално помещение. В армията нощувах в казарми или походни палатки с останалите топографи.

Новата ми стая ми се видя огромна и пуста. В спусналата се тишина всички събития от деня запрепускаха пред очите ми и усетих как сълзите напират да рукнат.

Нищо чудно утре да се събудех и осъзнаех, че всичко е било само сън, Алексей е още жив, Мал е невредим и никой не се е опитвал да ме убие; че никога не съм била приемана от царя и царицата, не съм виждала Аппарат, нито съм усещала ръката на Тъмнейший върху тила си. Може би щях да се събудя от дима на лагерните огньове, непокътната и в собствените си дрехи, в своя тесен шинел, а после щях да изтичам да разкажа на Мал този чудат, ужасяващ и много красив сън.

Прокарах палец по белега върху дланта си и дочух гласа на Мал да казва: „С нас всичко ще бъде наред. Както винаги.“

– Дано, Мал – прошушнах във възглавницата и се оставих сълзите да ме приспят.

ГЛАВА 8

СЪБУДИХ СЕ ПРИЗОРИ след неспокойна нощ и не успях пак да заспя. Не се бях сетила да дръпна завесите преди лягане и сега слънчевите лъчи нахлуваха през прозорците на стаята. Реших да стана, да спусна завесите и да се опитам да поспя още малко, но не събрах сили да го направя. Не можех да преценя дали заради притесненията и грижите се мятах и въртях цяла нощ, или заради непознатото усещане да нощувам в меко и пищно ложе, след като толкова месеци бях спала върху паянтови походни легла или само с едно одеяло между мен и коравата земя.

Протегнах се и прокарах пръст по таблата на леглото, изкусно резбована и богато украсена с птици и цветя. Високо над мен балдахинът откриваше част от тавана, обагрен в ярки цветове и покрит със сложни фигури от листа, цветя и птици в полет. Както се взирах в него и броях листата на хвойновия венец, унасяйки се отново в сън, дочух откъм вратата леко почукване. Отметнах тежките завивки и напъхах крака в обточените с пухкава кожа чехли, оставени край леглото.