Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

Тронната зала бе с височина от три етажа, а върху всеки прозорец блестеше двуглавият орел. По цялата ù дължина беше опънат бледосин килим, стигащ чак до повдигнатия на няколко стъпала трон, около който се тълпяха придворните. Много от мъжете носеха военна униформа: черни панталони и бели мундири, отрупани с ордени и ленти. Жените блестяха в бални рокли от лазурна коприна с малки буфан ръкави и дълбоки деколтета.

От двете страни по дължината на килима стояха гришаните, строени според ордените, към които принадлежаха.

При влизането ни разговорите стихнаха и погледите на всички се устремиха към нас двамата с Тъмнейший. Поехме бавно към златния трон.

Когато наближихме, видях как царят изпъна гръб, целият скован от вълнение. Изглежда, наближаваше четирийсетте, беше слаб и с приведени рамене, големи воднисти очи и светли мустаци. Носеше пълна военна униформа, от едната му страна висеше тънка сабя, а пилешките му гърди бяха покрити с ордени. До него на издигнатия подиум стоеше мъж с дълга черна брада.

Носеше расо на свещеник, но на гърдите му беше избродиран със златна сърма двуглавият орел.

Тъмнейший леко стисна ръката ми, давайки знак, че трябва да спрем. – Ваше Величество, царю мой – произнесе с ясен глас, – представям ви Алина Старков, Призоваваща слънцето. – В тълпата се надигна шепот. Не знаех дали да се поклоня като войник, или да направя реверанс като жена. Ана Куя се беше постарала всички сираци да научат как се поздравява князът и неговите гости благородници, но не вървеше да правя реверанс, облечена във военна униформа с панталон. Царят ме спаси от позорна грешка, като нетърпеливо даде знак да приближим.

– Ела, ела! Доведи я при мен!

Двамата с Тъмнейший застанахме в подножието на трона. Царят ме огледа критично. После сви вежди и незабележимо издаде напред долната си устна.

– Много е обикновена.

Цялата пламнах и прехапах език. И той самият не беше кой знае какво. На практика лицето му беше лишено от брадичка, а отблизо вече различавах спуканите кръвоносни съдове по носа му.

– Покажи ми! – заповяда царят.

Стомахът ми стана на камък. Погледнах към Тъмнейший. Дотук бяхме. Той ми кимна и разтвори широко ръце. Когато дланите му взеха да се пълнят с мрак, в залата се възцари напрегната тишина. Около него започнаха да се вият черни ленти, които постепенно се разтваряха във въздуха. Накрая Тъмнейший събра длани с едно екливо „пляс“. Сред присъстващите се надигнаха тревожни викове, когато всичко наоколо потъна в мрак.

Този път се чувствах подготвена за мрака, който ни погълна, но пак беше плашещо. Инстинктивно протегнах ръце, за да се хвана за нещо. Тъмнейший стисна ръката ми и голата му длан се плъзна в моята. Отново усетих да ме обзема непоколебима сигурност, а след това долових и неговия зов – ясен и покоряващ, изискващ ответ. Обзета едновременно от паника и облекчение, усетих как нещо в мен се надига. Този път не опитах да му се противя.

Оставих го да ме завладее.

Светлината нахлу в тронната зала и ни обгърна с топлина, разбивайки мрака като черно стъкло. Сред придворните избухнаха овации. Те хълцаха, ридаеха и се прегръщаха. Една жена припадна. Царят ръкопляскаше най-шумно – надигна се от трона и с екзалтирано изражение ме аплодира бясно.

Тъмнейший пусна ръката ми и светлината постепенно угасна.

– Великолепно! – викаше царят. – Същинско чудо! – Спусна се по стъпалата на подиума, брадатият свещеник се плъзна безшумно подир него, после взе ръката ми в своята и я вдигна към влажните си устни. – Скъпо мое момиче! – каза. – Скъпо, драгоценно мое момиче!

Спомних си какво бе казала Женя за вниманието на царя и усетих как кожата ми настръхва, но не дръзнах да си дръпна ръката. Той обаче скоро ме остави и взе да тупа Тъмнейший по гърба.

– Чудодейно, просто чудодейно! – повтаряше възторжено. – Ела, незабавно трябва да съставим план.

Когато царят и Тъмнейший се оттеглиха встрани, за да разговарят на четири очи, свещеникът плавно пристъпи към мен.

– Наистина е чудо – каза, наблюдавайки ме със смущаваща настоятелност.

Очите му бяха тъмнокафяви, почти черни, и от него се носеше едва доловим дъх на плесен и тамян. „Като от гробница“ – помислих си и потръпнах.

Отдъхнах си, когато се отдалечи, за да се присъедини към царя.

Скоро се оказах заобиколена от красиво облечени мъже и жени, които държаха непременно да ми се представят и да докоснат ръката или поне ръкава ми. Тълпяха се около мен, блъскаха се и се бутаха един друг в надпревара да дойдат колкото се може по-близо. Паниката отново започна да ме превзема, но точно тогава отнякъде изникна Женя. Облекчението ми обаче трая съвсем кратко.