Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

– Не се въодушевявай излишно, защото всичко това е само временно – предупреди Женя. После посегна към една от розите на масата и откъсна бледорозово листенце. Доближи го до скулите ми и цветът му преля в кожата, създавайки впечатлението за красива руменина. След това притисна друго листенце към устните ми и повтори процедурата. – Това ще трае само няколко дни – обясни ми тя. – А сега е ред на косата.

Извади от несесера си дълъг костен гребен и стъклено бурканче с нещо искрящо вътре.

Не можех да повярвам на очите си.

– Това истинско злато ли е? – попитах.

– Естествено – отвърна Женя и отдели голям сноп от моята лишена от блясък мишокафява коса. После ме поръси със златния прашец по темето, прокара гребена през косата ми и златото я направи здрава и лъскава. Щом приключеше с някой кичур, Женя го прокарваше през пръстите си и той вече падаше на красиви вълни по гърба ми.

Накрая тя отстъпи назад с доволна усмивка.

– Е, така е много по-добре, нали?

Огледах се в огледалото. Косата ми беше станала лъскава и сияеше. По бузите ми трепкаше розова руменина. Все още не бях красавица, но не можех да отрека видимото подобрение. Зачудих се какво ли би казал Мал, ако ме зърнеше сега отнякъде, но побързах да прогоня тази мисъл.

– По-добре е – съгласих се неохотно.

Женя жално въздъхна.

– Засега това е единственото, което мога да направя.

– Благодаря – казах остро, но тя ми смигна и се усмихна.

– Освен това не ти трябва прекалено да привличаш вниманието на царя – допълни. Каза го уж безгрижно, но забелязах как някаква сянка мина през лицето ù, докато тя прекосяваше стаята и отваряше вратата, за да пусне прислужниците вътре.

Избутаха ме зад абаносов параван, инкрустиран със седефени звезди, за да наподобява нощно небе. Само след няколко минути вече бях облечена в чиста долна риза и панталони, меки кожени ботуши и сив мундир. С разочарование установих, че това е само по-чиста от моята войнишка униформа. Даже на десния ръкав имаше малка емблема на картографското поделение с избродиран компас на нея. Явно разочарованието се бе изписало върху лицето ми, защото Женя попита развеселена:

– Не очакваше това, а?

– Просто си помислих... – Какво всъщност си бях въобразила – че ще съм достойна за някоя от красивите рокли на Гриша?

– Царят очаква да види скромно момиче, доведено направо от редиците на неговата армия: същинско неразкрито съкровище. Ако се появиш в кафтан, той ще си помисли, че Тъмнейший те е крил досега.

– Че защо ще му е на Тъмнейший да ме крие?

Женя сви рамене.

– Като тайно оръжие за постигане на своите цели. За лична изгода. Знае ли човек... Царят обаче е... Е, ти и сама ще видиш какъв е.

Стомахът ми се обърна. Съвсем скоро щях да бъда представена на царя.

Опитах да се овладея, но когато Женя ме изведе бързешком от стаята и се втурна по коридора, краката ми се наляха с олово и взеха да треперят.

На последното стъпало на стълбището тя се обърна към мен и прошепна:

– Ако някой пита, само съм ти помогнала да се облечеш. Не ми е позволено да работя върху никой от Гриша.

– И защо не?

– Защото задръстената царица и още по-задръстените ù придворни смятат, че не било честно.

Зяпнах срещу Женя – да обидиш царицата, се смяташе за предателство, но нея явно не я беше грижа.

Когато влязохме в огромната куполна зала, вътре вече беше пълно с гришани в пурпурни, морави и тъмносини одежди. Повечето изглеждаха на моите години; неколцината по-възрастни се бяха събрали в единия край. Но въпреки среброто в косите им и бръчките по лицето те пак бяха удивително привлекателни. Всъщност всички в тази зала изглеждаха изнервящо добре.

– Царицата може и да има право – промърморих под нос.

– О, това тук не е мое дело – отвърна Женя.

Свих вежди. Ако Женя казваше истината, тогава гледката пред очите ми беше поредното доказателство, че моето място не е тук. Някой ни забеляза да влизаме, разговорите утихнаха и всички погледи се впериха в мен.

Висок широкоплещест гришанин пристъпи напред. Кожата му беше силно загоряла от слънцето и от него лъхаше превъзходно здраве. Направи дълбок поклон и се представи:

– Аз съм Сергей Безников.

– Аз съм...

– Естествено, че знам коя сте – прекъсна ме той и белите му зъби лъснаха. – Елате, нека ви представя. Вие сте с нас. – Той ме подхвана за лакътя и ме побутна към група Корпоралки.

– Тя е Призоваваща, Сергей – обади се момиче в син кафтан и падащи като каскада кестеняви къдри. – Затова трябва да дойде заедно с нас. – Сред Етералките зад нея се надигна одобрително мърморене.