Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

– Нямам време за това сега – сопна се женски глас зад вратата. – Отваряй!

Веднага!

Вдигнах рамене. „Ще ги оставя да ме убият или да ме отвлекат, да ме правят каквото искат. Изобщо няма да се противя, стига да не се налага пак да яздя или да се катеря по стълби.“

Едва успях да отключа и някой силно блъсна вратата, вътре влетя момиче, избута ме настрани и взе да оглежда с преценяващ поглед първо стаята, а после мен. Нямаше спор – беше най-красивото момиче, което някога съм виждала. Вълнистата ù коса имаше наситен бакъренокестеняв цвят, а

ирисите ù бяха огромни и златисти; кожата ù бе толкова гладка и съвършена, сякаш изящните ù скули бяха изваяни от мрамор. Носеше кафтан с кремав цвят, избродиран със златна сърма и обточен с червеникави лисичи кожи.

– В името на вси светии! – възкликна тя. – Ти изобщо къпала ли си се някога? И какво е станало с лицето ти?

Цялата пламнах и посегнах към отеклата си буза. Сигурно беше минала седмица, откакто бях напуснала военния лагер, и значително по-дълго, откакто се бях къпала и ресала за последен път. Цялата бях покрита с кал и кръв и вонях на конска пот.

– Аз...

Но момичето вече се разпореждаше на висок глас с прислужниците, които го следваха по петите.

– Разпалете банята. Хубаво я напарете. Ще ми трябва несесера и свалете от нея тия дрехи.

Прислужниците се нахвърлиха отгоре ми и взеха да ме разкопчават.

– Ей! – извиках и отблъснах ръцете им.

Гришанката завъртя очи към тавана.

– Ако се налага, съблечете я насила.

Слугите се спуснаха към мен с удвоено старание.

– Спрете! – изкрещях, отстъпвайки назад. Те се поколебаха, местейки очи от мен към момичето и обратно.

Честно казано, в момента нищо не ми звучеше по-примамливо от гореща баня и чифт чисти дрехи, но нямаше да позволя на някаква си тиранична червенокоска да се разпорежда с мен.

– Какво става тук?! Коя си ти?

– Не съм длъжна да...

– Я чакай малко! – озъбих се. – Пропътувах близо триста километра на кон, от седмица не съм спала като хората и на два пъти едва не ме убиха. Затова, преди да направя каквото и да било, ще се наложи да ми кажеш коя си и защо си толкова важна, че чак да ми вземеш дрехите.

Червенокосата пое дълбоко въздух и заговори бавно, сякаш се обръщаше към дете:

– Казвам се Женя. След по-малко от час ще бъдеш представена на царя, а моята работа е да те приведа в представителен вид.

Гневът ми се изпари. Мигар щях да се срещна с царя?

– О! – пророних покорно.

– Точно така, „о“! А сега може ли?

Кимнах мълчаливо и Женя плесна с ръце. Слугите се засуетиха около мен, взеха да дърпат дрехите ми и ме повлякоха към банята. Предишната нощ бях твърде уморена, за да огледам стаята си. Сега обаче, макар да треперех като лист и да бях загубила ума и дума пред срещата с царя, успях да се възхитя на малките бронзови плочки, които покриваха стените, и на вградената в пода овална вана от кована мед, която прислужниците пълнеха с вдигаща пара вода. Стената зад ваната беше покрита с мозайка от раковини и блестящи черупки на морски охлюви.

– Вътре! Вътре! – избъбри една от прислужниците и ме побутна.

Потопих се във ваната. Водата пареше болезнено, но предпочетох да я изтърпя, вместо да влизам лека-полека. Военният живот отдавна ме беше излекувал от моята срамежливост, но беше съвсем различно да си единственият гол в помещение, където всички те оглеждат любопитно.

Изпищях, когато една от прислужничките сграбчи главата ми и настървено взе да ми сапунисва косата. Друга се надвеси над ваната и започна да търка ноктите ми.

Щом привикнах с нея, горещата вода се отрази благотворно на израненото ми тяло. Поне година не се бях къпала с топла вода, а за такава вана дори не можех да мечтая. С една дума, да си Гриша, си имаше своите предимства.

Можех цял час да кисна във водата, но щом като бях измита и изстъргана от глава до пети, една от прислужниците ме дръпна за ръката и нареди: „Вън!

Вън!“.

Неохотно се измъкнах от ваната, оставяйки се в ръцете на жената, която грубо ме разтърка с дебела кърпа. Една от по-младите прислужнички

пристъпи към мен, подаде ми тежка кадифена роба и ме поведе обратно към стаята. После всички се оттеглиха заднишком, оставяйки ме насаме с Женя. Наблюдавах внимателно червенокосата. Тя дръпна завесите и придърпа към прозореца изящно резбовани дървена маса и стол.

– Сядай! – заповяда ми. Тонът ù ме вбеси, но въпреки това се подчиних. Върху масата стоеше отворено малко ковчеже и цялото му съдържание беше пръснато наоколо: тумбести стъклени бурканчета, пълни с нещо като дребни горски плодове, листенца и цветни пудри. Нямах време да ги огледам по-подробно, защото Женя стисна брадичката ми, взря се отблизо в лицето ми и обърна посинялата ми буза към светлината. Пое си дъх и взе да прокарва пръсти по кожата ми. Почувствах същото щипане като при допира на Лечителката, която бе изцерила раните ми от Долината.