Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

Той се загледа в пламъците.

– За да гори, огънят поглъща дървото и го превръща в пепел. Силата на Гриша не действа така.

– А как?

– Като използваме силата си, ние укрепваме. Тя ни подхранва, вместо да ни похабява. Повечето гришани живеят дълго.

– Но не чак до сто и двайсет.

– Така е – призна той. – Продължителността на живота на един гришанин е съизмерима с неговата или нейната сила. Колкото по-голяма е силата, толкова по-дълго живее. А когато тази сила е подсилена от муска... – Той млъкна и потръпна.

– А вие сте жива муска. Също като мечката на Иван.

В ъгълчето на устните му потрепна усмивка.

– Също като мечката на Иван.

В главата ми се мярна неприятна мисъл.

– Но това означава, че...

– Костите ми или няколко от моите зъби могат да направят някой друг гришанин много могъщ.

– Ама това е същинска лудост. Тая мисъл не ви ли притеснява поне малко?

– Не – простичко отвърна той. – А сега ти отговори на въпроса ми. Какво разправят за мен?

Размърдах се смутено на мястото си.

– Ами... нашите учители разправят, че сте укрепили Втора армия, като сте привикали гришаните от чужбина.

– Не беше нужно да ги привиквам, те сами дойдоха при мен. Другите държави не се отнасят към своите гришани като Равка – мрачно отвърна той.

– Фйерданите ни горят на клада като вещери, а в Керч ни продават за роби. В Шу Хан ни разчленяват, търсейки източника на нашата сила. Какво друго?

– Казват, че сте най-могъщият Тъмнейший от поколения насам.

– Не съм те карал да ми се подмазваш.

Усуках около пръста си едно конче от кафтана. Той ме наблюдаваше в очакване.

– Ами – запънах се, – в имението работеше един стар крепостен селянин...

– Хайде, продължавай – подкани ме той.

– Той разправяше... че Тъмнейший се ражда без душа. И че само едно истинско зло може да създаде Долината на смъртната сянка. – Взрях се в студеното му лице и додадох колебливо: – Но Ана Куя го постави на място и каза, че това са селски суеверия.

– Съмнявам се, че само този крепостен вярва в тях – въздъхна Тъмнейший.

Нищо не отговорих. Не всички мислеха като Ева или стария крепостен, но бях служила достатъчно в Първа армия, за да разбера, че повечето обикновени войници нямат вяра на гришаните и не бяха предани на Тъмнейший.

След миг той пак заговори:

– Моят пра-пра-пра-прадядо е бил Черния еретик – онзи Тъмнейший, който е сътворил Долината на смъртната сянка. Това било грешка, несполучлив експеримент, роден от неговата алчност, а може би от неговата злина. Не знам. Оттогава всеки следващ Тъмнейший се опитва да поправи стореното зло. Аз също. – Той обърна към мен сериозното си лице, отблясъците на огъня играеха по неговите съвършени черти. – Цял живот търся начин да оправя нещата. За мен ти си първият проблясък на надежда от дълго време насам.

– Аз?

– Светът се променя, Алина. Пушките и мускетите са само началото.

Виждал съм оръжията, които разработват в Керч и Фйерда. Ерата на гришанската мощ върви към своя край.

Това беше ужасяваща мисъл.

– Ами... какво става с Първа армия? Нали и те имат пушки? Пък и други оръжия.

– Как мислиш, откъде са се взели техните пушки? Ами мунициите? При всяко прекосяване на Долината ние даваме жертви. Разделена, Равка няма да оцелее през новата ера. Трябва да си върнем пристанищата. И крайбрежните градове. Само ти можеш да ни помогнеш.

– Как? – рекох умолително. – Как бих могла да го направя?

– Като ми помогнеш да унищожим Долината на смъртната сянка.

Поклатих глава.

– Вие сте луд. Всичко това е лудост.

Вдигнах поглед към нощното небе, което прозираше през изпочупените и оредели греди на хамбара. То цялото беше обсипано със звезди, но аз виждах единствено бездънния мрак помежду им. Представих си как стоя сред гробовната тишина в Долината на смъртната сянка – ослепяла, наплашена, без никаква закрила, освен моята предполагаема сила. Мислех за Черния еретик. Той бе създал Долината, един Тъмнейший също като този, който сега ме наблюдаваше внимателно в заревото на огъня.

– Ами онова, което направи с фйерданина? – побързах да попитам, преди съвсем да съм загубила самообладание.

Той отмести поглед към огъня.

– На този удар му се казва сеч. За него се иска голяма мощ и силна концентрация, малцина от гришаните могат да го постигнат.

Потрих ръце, опитвайки да прогоня студените тръпки, които ме полазиха.

Той ме погледна бегло и пак впи очи в огъня.

– Щеше ли да ти е по-леко, ако го бях посякъл с меч?