Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

„Благодаря, че ми беше приятел и направи живота ми по-поносим. И, о, извинявай, че се влюбих в теб. Ще си пишем!“

– На какво се усмихваш?

Извърнах се рязко и впих поглед в мрака. Гласът на Тъмнейший сякаш изплува от сенките. Той се спусна до ручея, приклекна на брега и наплиска лицето и тъмната си коса.

– Е? – вдигна поглед към мен.

– На себе си – признах.

– Толкова ли си забавна?

– Направо да си умреш от смях.

Той ме огледа на гаснещата светлина. Изпитах тревожното усещане, че ме изучава. Като се изключи леко напрашеният кафтан, по нищо друго не му личеше колко път сме изминали. Кожата ми настръхна от смущение, когато си дадох сметка как изглеждам в износения и прекалено широк за мен кафтан, с тая немита коса и синините по лицето, останали от ударите на наемния убиец. Дали сега, когато ме бе огледал по-добре, вече не съжаляваше, че ме е домъкнал чак тук? И аз ли влизах в числото на неговите редки грешки?

– Аз не съм Гриша – изтърсих.

– Но фактите говорят друго – леко угрижен отвърна той. – Защо си толкова сигурна?

– Я ме погледнете!

– Гледам те.

– Приличам ли ви на гришанка? – Гришанките бяха красиви, нямаха петна по кожата, мишокафява коса без блясък и кокалести ръце.

Той поклати глава и се изправи.

– Нищо не разбираш – каза и пое обратно нагоре по хълма.

– Тогава ще ми обясните ли?

– Не, точно сега не.

Толкова му бях бясна, че ми идваше да му зашия един зад врата. И сигурно точно това щях да направя, ако не бях видяла как разполовява човек.

Продължих да го гледам втренчено между плешките, докато вървях след него нагоре по склона.

Хората на Тъмнейший бяха разчистили част от глинения под на порутения хамбар и бяха наклали огън. Един от тях беше хванал фазан и сега го печеше на шиш. Птицата нямаше да ни нахрани, но Тъмнейший не искаше да праща напусто хората си из гората.

Настаних се край огъня и мълчаливо изядох оскъдната си дажба.

Поколебах се, преди да избърша пръсти във и без това зацапания кафтан. Това беше най-хубавата дреха, която някога съм носила или занапред щях да облека, и не ми беше лесно да я гледам толкова разкъсана и покрита с петна. В светлината на огъня наблюдавах седналите рамо до рамо опричници и гришани. Някои вече се бяха оттеглили по-настрани от огъня и се готвеха за сън. Други поеха първата смяна от нощната стража. Останалите си приказваха около гаснещия огън и си подаваха манерка от ръка на ръка. Тъмнейший беше заедно с тях. Забелязах, че делът му от фазана беше като на всички останали. А сега вторият по власт след царя човек седеше заедно с войниците си на студената земя.

Сигурно беше усетил втренчения ми поглед, защото се обърна и ме погледна, гранитносивите му очи проблеснаха на светлината на огъня. Цялата пламнах. За мой ужас, той се надигна и дойде да седне при мен. Подаде ми манерката. Поколебах се, но после отпих, бърчейки нос от вкуса на напитката. Никога не съм обичала квас , но учителите в Керамзин го пиеха като вода. Веднъж двамата с Мал отмъкнахме едно шише. Боят, който отнесохме, когато ни хванаха, не беше нищо в сравнение със зверския махмурлук.

Глътката опърли гърлото ми, но топлината, която се разля по тялото ми с нея, беше добре дошла. Отпих още малко и му върнах манерката.

– Благодаря – закашлях се леко.

Той отпи, загледан в огъня, после проговори:

– Е, давай, питай каквото искаш.

Примигнах стъписана. Сама не знаех откъде да започна. Откакто бяхме напуснали Крибирск, изтощеното ми съзнание гъмжеше от въпроси, мислите ми се мятаха между паниката, умората и недоверието. Не бях сигурна дали са ми останали сили да формулирам ясна мисъл и когато отворих уста, въпросът изненада и самата мен.

– На каква възраст сте?

Той ме изгледа замислено.

– Не знам точно.

– Че как така?

Тъмнейший вдигна рамене.

– Ами ти на колко години си точно?

Стрелнах го сърдито. Не знаех кога съм родена. Всички сираци в Керамзин бяха записани с рождената дата на княза в чест на нашия благодетел.

– Поне приблизително ми кажете на колко години сте.

– Защо ти е да знаеш?

– Защото слушам за вас още от дете, но вие не изглеждате много по-възрастен от мен – отвърнах прямо.

– Какво разправят?

– Обичайните неща – казах раздразнено. – Ако не искате да ми отговорите, просто го кажете.

– Не искам да ти отговоря.

– О!

– На сто и двайсет – въздъхна той. – Ако щеш, вярвай.

– Какво?! – изцвърчах. Войниците отсреща изненадано ме погледнаха. – Това не е възможно! – продължих по-тихо.