Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

Щеше ли наистина? Напоследък се бях нагледала на толкова ужаси. Но дори след преживения в Долината кошмар само един образ ме преследваше в сънищата и ме караше да се будя плувнала в пот – този на разполовения брадат мъж, който се олюлява в шарената сянка, преди да се повали върху мен.

– Не знам – отвърнах тихо.

По лицето му пробяга нещо – нещо като гняв или може би болка. Без да пророни дума повече, той стана и се отдалечи.

Гледах го как потъва в мрака и внезапно се почувствах виновна. „Я не изглупявай – скастрих се, – та той е Тъмнейший, вторият по власт човек в Равка. И е на сто и двайсет години! Няма как да нараниш чувствата му.“

Въпреки това продължавах да мисля за беглото изражение, което се мерна по лицето му, за срама в неговия глас, когато разказваше за Черния еретик, и не можех да се освободя от чувството, че съм се провалила на някакво изпитание.

ДВА ДНИ ПО-КЪСНО, малко след зазоряване, минахме през масивна порта и прочутите двойни стени на Ос Олта.

Двамата с Мал карахме военното си обучение недалеч оттук, в крепостта при Полизная, но никога не бяхме идвали в града. Ос Олта беше достъпен единствено за най-богатите, в него бяха домовете на военния и държавен елит, техните семейства, любовниците им и всички, които ги обслужваха. Почувствах известно разочарование, докато минавахме покрай затворените магазини, просторното тържище, където неколцина ранобудни търговци вече разпъваха сергиите си, и редиците прилепени една в друга тесни къщи.

Наричаха Ос Олта „град на мечтите“. Той беше столица на Равка, седалище на Гриша, тук се издигаше и Великият царски дворец. Но въпреки това приличаше на по-голям и по-мръсен двойник на търговското градче на Керамзин.

Всичко обаче се промени, когато стигнахме моста. Той минаваше над широк канал, по чиито води се люлееха малки лодки. Оттатък, извисяващ исполински ръст над утринната мъгла, бял и сияен, се простираше другият Ос Олта. Докато минавахме по моста, забелязах, че той може да се вдига – така каналът се превръщаше в крепостен ров, който разделяше приказния град пред нас от обичайната неразбория на търговското селище, останало зад гърба ни.

Щом стъпихме на отсрещния бряг, сякаш се озовахме в друг свят.

Навсякъде около себе си виждах фонтани и площади, просторни паркове, широки булеварди, очертани със съвършено прави редици дървета. Тук-там приземните прозорци на някои от палатите светеха – вътре вече разпалваха огнищата и всекидневната шетня започваше.

Улиците постепенно взеха да се катерят нагоре по склона, колкото по-нависоко се качвахме, толкова по-величествени и разкошни ставаха палатите около нас. Най-накрая стигнахме друга стена и нова поредица от порти, обковани със сияйно злато и увенчани с двуглавия царски орел.

Отгоре, по цялата дължина на стената, забелязах въоръжени до зъби стражи, присъствието им напомняше, че при цялата ù красота Ос Олта все пак е столица на държава, водеща война.

Портите се отвориха.

Продължихме по широка алея, покрита с блестящ ситен чакъл и очертана с две редици стройни дървета. Отвсякъде, докъдето поглед стига, се простираха подредени и добре поддържани градини, потънали в зеленина, с неясни контури в утринната мъгла. Над всичко това, навръх няколко мраморни тераси с позлатени фонтани, се извисяваше Великият дворец, царската зимна резиденция.

Когато най-после стигнахме увенчания с двуглав орел фонтан насред площада пред двореца, Тъмнейший изравни коня си с моя.

– Е, какво мислиш за всичко това? – попита.

Погледнах го бегло, после извърнах очи към богато украсената фасада на палата. Той беше по-внушителен от всички останали постройки, които бях виждала в живота си. По терасите му имаше подредени множество статуи, а трите му етажа бяха опасани от по няколко редици искрящи прозорци, всеки от тях богато украсен с, както подозирах, чисто злато.

– Много е... величествено – казах предпазливо.

Той ме погледна, лека усмивка заигра по устните му.

– Според мен пък е най-грозната сграда, която съм виждал – каза и смушка коня си напред.

Следвахме алеята, която отвеждаше зад двореца и се губеше навътре в парка. Минахме покрай огромен лабиринт от жив плет, прекосихме хълмиста поляна, насред която се издигаше храм с колонада, заобиколихме просторна оранжерия със замъглени от влагата стъкла. После навлязохме сред гъсти дървета, които можеха да минат за малка гора, и тръгнахме по дълъг тъмен тунел, образуван от стволовете и гъсто сплетените над главите ни клони.