Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

Минутите се точеха бавно, а аз стисках здраво юмруци, за да не започна да се чеша ожесточено. После Женя отстъпи назад и щипането намаля. Подаде ми малко златно ръчно огледало. Синината беше изчезнала. Внимателно попипах мястото, но не усетих никаква болка.

– Благодаря ти! – казах, оставих огледалото и понечих да стана. Женя обаче ме бутна обратно на стола.

– Къде тръгна? Още не си готова.

– Но...

– Ако Тъмнейший искаше само да те изцерим, щеше да прати Лечител.

– Ти не си ли такъв?

– Да съм облечена в червено? – сопна се Женя и в гласа ù прозвуча горчивина. После се посочи с широк жест. – Аз съм Шивач!

Стоях смаяна. Чак сега си дадох сметка, че никога не бях виждала гришанин в бял кафтан.

– Рокля ли ще ми шиеш?

Женя изпуфтя презрително.

– Не рокля, а това . – Тя размаха дълги изящни пръсти пред лицето си. – Нали не мислиш, че съм се родила в този вид?

Взирах се в гладкото мраморно съвършенство на чертите ù и постепенно осъзнавах какво ми казва. Плисна ме вълна от възмущение.

– Каниш се да промениш лицето ми?!

– Не чак да го променя. Просто... малко да го поосвежа.

Свъсих вежди. Много добре знаех как изглеждам. По-точно, давах си ясна сметка за всички свои недостатъци. Но определено нямах нужда някаква пищна гришанка да ми ги навира в носа. А най-лошото бе, че именно Тъмнейший я бе изпратил с тая задача.

– Забрави – отсякох и скочих от стола. – Ако Тъмнейший не ме харесва такава, каквато съм, това си е негов проблем.

– А на теб харесва ли ти как изглеждаш? – попита Женя с, както ми се стори, искрено любопитство.

– Не особено – сопнах ù се. – Но животът ми и без това достатъчно се обърка, за да се добави и едно непознато лице в огледалото.

– Не става дума за такова нещо – обясни Женя. – Не ми е по силите да направя толкова значителни промени, само дребни корекции. Като да изгладя кожата ти. Или да направя нещо с тая твоя миша коса. Аз самата се самоусъвършенствах, но разполагах със значително повече време за това.

Готвех се да възразя, но тя наистина беше съвършена.

– Махай се!

Женя наклони глава на една страна и ме измери с преценяващ поглед.

– Защо го приемаш толкова лично?

– А ти не би ли го приела така?

– Нямам представа. Винаги съм била красива.

– А също и скромна, така ли?

Тя сви рамене.

– И какво като съм красива? Това сред тези от Гриша не е кой знае каква заслуга. Тъмнейший не се интересува как изглеждаш, а какво можеш.

– Тогава защо те е пратил?

– Защото царят цени красотата, а Тъмнейший знае това. В царския двор външността е всичко. Ако е съдено точно ти да спасиш Равка... Е, тогава е по-добре да изглеждаш подобаващо.

Скръстих ръце на гърдите си и зареях поглед през прозореца. Навън слънцето огряваше малко езерце с островче по средата. Нямах представа кое време е, нито колко дълго съм спала.

Женя приближи към мен.

– Ти съвсем не си грозна, така да знаеш.

– Благодаря – отвърнах сухо, все още зареяла поглед над гористия парк отвън.

– Просто изглеждаш малко...

– Изтощена? Болнава? Или кльощава?

– Е, ти сама го каза – благоразумно отвърна Женя. – Пътуването е било тежко и е продължило дни наред, така че...

Въздъхнах.

– Аз винаги си изглеждам така. – Опрях чело о студеното стъкло и почувствах как гневът и смущението се оттичат от мен. Защо се противях изобщо? Ако трябваше да съм честна пред себе си, предложението на Женя беше доста изкусително. – Добре – казах, – направи го.

– Благодаря ти! – възкликна тя и плесна с ръце. Погледнах я остро, но не открих и следа от сарказъм в гласа и изражението ù. „Тя си отдъхна“ – осъзнах изведнъж. Тъмнейший беше изпратил Женя при мен с определена задача. Запитах се какво би се случило с нея, ако откажех да приема. Оставих я да ме отведе обратно при стола.

– Само не се увличай – предупредих я.

– Не се притеснявай – отвърна червенокосата. – Пак ще си бъдеш ти, но сякаш си поспала още няколко часа. Много ме бива в тая работа.

– И сама го виждам – рекох и затворих очи.

– И така е добре, може да гледаш. – Тя ми подаде златното огледало. – Но никакви приказки повече. Стой неподвижно.

Вдигнах огледалото и видях как хладните пръсти на Женя бавно се спускат по челото ми. Цялата настръхнах, докато гледах с все по-нарастващо изумление как ръцете на Женя пълзят по кожата ми. Пръстите ù премахнаха всички несъвършенства, белези и недостатъци като с магия. Тя опря палци под очите ми.

– О! – възкликнах смаяна, щом тъмните кръгове, които ме мъчеха още от дете, изчезнаха.