Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

– Мари – обърна се с неискрена усмивка към нея Сергей, – нали не очакваш тя да влезе в тронната зала заедно с по-нисшия орден на Гриша?

Алабастровата кожа на Мари изведнъж стана на петна, а неколцина Призоваващи скочиха на крака.

– Трябва ли да ти се напомня, че самият Тъмнейший също е Призоваващ?

– Сега пък да не се сравнявате с Тъмнейший?!

Мари взе да пръска слюнка от бяс и аз се намесих, за да възстановя мира:

– Защо просто не продължа заедно с Женя?

Разнесе се сподавено хихикане.

– С една Шивачка?! – възкликна втрещен Сергей.

Погледнах Женя, но тя само поклати глава и се усмихна.

– Тя е една от нас – запротестира Мари и наоколо се надигна крамола.

– Тя идва с мен – разнесе се нисък глас и залата притихна.

ГЛАВА 7

ОБЪРНАХ СЕ И ВИДЯХ Тъмнейший да стои под свода, придружаван от Иван и още неколцина гришани, които познавах по лице от пътуването. Мари и Сергей припряно отстъпиха назад. Тъмнейший огледа изпитателно насъбралото се множество и добави:

– Очакват ни.

Внезапно всички се разбързаха и засуетиха, гришаните наставаха и взеха да се тълпят пред високата двойна врата. Там се построиха в дълга колона по двама. Най-отпред бяха Материалки, следвани от Етералки и накрая – Корпоралки; така най-висшите по ранг гришани щяха да влязат последни в тронната зала.

Тъй като не знаех какво да правя, аз останах на място и само наблюдавах останалите. Огледах се за Женя, но тя беше изчезнала. След миг Тъмнейший застана до мен. Огледах скришом бледия му профил, острата линия на челюстта, гранитеносивите очи.

– Изглеждаш отпочинала – каза той.

Наежих се. Не ми беше много по сърце какво направи Женя с мен, но сега, заобиколена от толкова красиви гришани, трябваше да призная, че ù бях благодарна. Все още не изглеждах като една от тях, но без нейна помощ щях да се откроявам още по-неприятно.

– Има ли и други Шивачи? – попитах.

– Женя е единствена по рода си – отвърна той и ме погледна. – Също като нас.

Опитах да не обръщам внимание на лекия трепет, който мина по тялото ми при думата „нас“, и продължих:

– Тя защо не идва с останалите гришани?

– Придружава царицата.

– Защо?

– Когато дарбата на Женя взе да излиза наяве, можех да я накарам да избира да стане или Фабрикатор, или Корпоралник. Аз обаче развих това нейно специално влечение и я отстъпих като дар на царицата.

– Дар? Значи гришаните не се различават от крепостните, така ли?

– Всички ние служим някому – отвърна и аз с изненада долових сурова нотка в гласа му. После продължи: – Царят ще очаква доказателство.

Имах чувството, че ме хвърли в ледена вода.

– Но аз не знам как да...

– Не съм и очаквал това от теб – спокойно отвърна той, пристъпвайки бавно подир последните облечени в червено Корпоралки, които изчезваха през широко отворените двери.

Излязохме на покритата със ситен чакъл алея под късните лъчи на превалящото следобедно слънце. Едва успявах да си поема дъх. Имах чувството, че ме водят към моето лобно място. „Ами ако наистина е така?“ – рекох си в пристъп на ужас.

– Така не е честно – прошепнах гневно. – Не знам какво си мисли царят за мен и за моите способности, но не е справедливо да ме изправите пред всички и да очаквате просто... да го направя.

– Надявам се да не очакваш от мен справедливост, Алина. Тя не е сред силните ми страни.

Впих поглед в него. Какъв извод се очакваше да си направя от думите му?

Тъмнейший сведе поглед към мен.

– Нали не мислиш, че изминахме целия този път, само и само да те направя за смях, да изложа и двама ни?

– Не – признах.

– Сега вече нищо не зависи от теб, нали? – продължи той, докато минавахме през тъмния тунел от сплетени клони. И това беше истина, макар и не твърде успокоителна. Нямах друг избор, освен да му се доверя и да се надявам, че знае какво прави. Внезапно ме споходи неприятна мисъл.

– Пак ли ще ме порежете? – попитах.

– Съмнявам се да се наложи, но всичко зависи от теб.

Това никак не ме успокои.

Опитах да укротя бесните удари на сърцето си, но още преди да съм усетила, вече изкачвахме белите мраморни стъпала към Великия царски дворец. Докато прекосявахме просторната входна зала и вървяхме по дългия коридор, покрит с огледала и позлата, се замислих колко се различаваше този палат от Малкия дворец. Накъдето и да се обърнех, виждах мрамор и позлата, високи стени в бяло и бледосиньо, искрящи полилеи, лакеи в ливреи и полиран паркет, образуващ сложни геометрични фигури. Не че не беше красиво, но цялата тази пищност и разкош ме уморяваха. До този момент мислех, че виновна за гладуващите селяни и жалките войнишки дажби е Долината на смъртната сянка. Но сега, минавайки покрай едно декоративно дърво, изработено цялото от нефрит и инкрустирано с диаманти, вече не бях толкова сигурна.