Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

– Царицата иска да те види – прошепна в ухото ми тя. После ме повлече през тълпата към една тясна странична врата, преведе ме по коридора и ме набута в подобна на кутийка за бижута всекидневна, където на една отоманка се беше разположила царицата, а някакво гъгнещо куче със сплескана муцуна лежеше свито в скута ù.

Царицата беше красавица с лъскава руса коса, подредена в съвършена фризура. Имаше изящни черти, студени и пленителни. Но въпреки това в лицето ù се долавяше нещо неестествено. Ирисите ù бяха прекалено сини, косата ù – твърде жълта, а кожата – нереално съвършена. Зачудих се колко ли се е трудила Женя върху вида ù.

Около нея се бяха струпали придворни дами в прелестни рокли с цвят на розови листенца и синьо небе, а дълбоките им деколтета бяха обшити със сърмена бродерия и дребен маргарит. Но въпреки това всички бледнееха пред Женя с нейния семпъл кремав кафтан и пламтящата ù като огън коса.

– Царице моя – обърна се към нея Женя, приклякайки в нисък изящен реверанс, – представям ви Призоваващата слънцето.

Този път вече трябваше да избирам. Реших да направя само лек поклон и дочух приглушено хихикане сред придворните дами.

– Очарователно – откликна царицата. – Мразя преструвките.

Трябваше да събера цялата си воля, за да не се изсмея подигравателно на думите ù.

– От семейството на Гриша ли си? – попита тя.

Смутено погледнах Женя, която ми кимна окуражително.

– Не – отвърнах, после бързо добавих: – царице моя.

– Тогава трябва да си селянка.

Кимнах.

– Какъв късмет извадихме с нашия народ! – каза царицата и придворните дами зашушукаха одобрително. – В такъв случай семейството ти трябва да бъде известено за твоето ново положение. Женя ще проводи пратеник.

Женя кимна и пак направи реверанс. Отначало мислех и аз като нея само да кимна, но не ми се искаше да започвам с лъжа отношенията си с царската особа.

– Аз всъщност бях отгледана в имението на княз Керамзов, Ваше Величество.

Придворните зажужаха от изненада и дори Женя изглеждаше заинтригувана.

– Сираче! – възкликна царицата с явна наслада. – Приказно!

Не бях сигурна дали „приказно“ беше най-подходящата дума за това, че родителите ми са мъртви, но тъй като не се сещах какво друго да кажа, само измърморих:

– Благодаря, царице моя.

– Сигурно всичко тук ти е чуждо. Ще имам грижата животът в двора да не те поквари като останалите – продължи царицата и стъкленосините ù очи се плъзнаха към Женя. Оскърблението беше недвусмислено, но Женя не се издаде с нищо – факт, който явно не се понрави на царицата. Тя ни освободи с леко махване на отрупаната си с пръстени ръка. – Сега може да си вървите.

Докато Женя ме водеше обратно по коридора, ми се стори, че я чувам да мърмори: „Дърта крава!“. Преди да се реша да я попитам за последните думи на царицата обаче, насреща в празния коридор изникна Тъмнейший.

– Как се представи пред царицата? – попита той.

– Представа нямам – отвърнах откровено. – Тя беше много мила с мен, но през цялото време ме гледаше така, сякаш кучето ù ме е изплюло.

Женя се изкиска, а устните на Тъмнейший се извиха в нещо много близко до усмивка.

– Е, добре дошла в двора тогава.

– Не съм много сигурна дали ми харесва.

– На никой не му харесва – призна той, – но всички гледаме да се представим колкото се може по-добре.

– Царят изглеждаше доволен – казах.

– Царят е същинско дете.

Челюстта ми увисна от изненада и аз се огледах притеснено да видя дали някой не ни подслушва. Изглежда, за всички тук предателството беше естествено като дишането. Женя изобщо не даваше вид да е смутена от думите на Тъмнейший.

Той май усети притеснението ми, защото добави:

– Днес обаче благодарение на теб е едно много щастливо дете.

– Кой беше онзи брадат мъж с царя? – попитах, стараейки се час по-скоро да сменя темата.

– Аппарат?

– Свещеник ли е?

– Нещо такова. Някои казват, че е фанатик, други – че е измамник.

– Ами вие?

– Според мен от него има полза. – Тъмнейший се обърна към Женя. – Мисля, че достатъчно натоварихме Алина за днес – продължи. – Отведи я обратно в нейните покои, нека ù вземат мерки за кафтан. Утре започва обучението ù.

Женя леко се поклони, сложи ръка върху рамото ми и ме поведе. Почувствах как ме обземат едновременно странна възбуда и облекчение. Моята сила (моята сила – продължаваше да ми се вижда като нещо нереално) се беше проявила отново и ме бе отървала от опасността да стана за смях пред всички. Справих се с аудиенцията при царя, както и с представянето при царицата. На всичкото отгоре щяха да ми дадат и кафтан като на един Гриша.