Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

Пред вратата стоеше прислужница с купчина дрехи, чифт ботуши и тъмносин кафтан в ръце. Едва успях да ù благодаря, преди да се поклони и да изчезне.

Затворих вратата и оставих дрехите и ботушите върху леглото. Новия кафтан преметнах внимателно върху паравана. Известно време просто го гледах. Досега бях носила само омалелите дрехи на по-големите от мен сираци или стандартната униформа на Първа армия.

Никога нищо не бе шито специално за мен. Дори не можех да мечтая, че някога ще облека кафтан като една от Гриша. Измих лицето си и се сресах. Не бях сигурна кога точно ще дойде Женя, затова не знаех дали има време да се изкъпя. Готова бях на всичко за чаша чай, но нямах смелост да позвъня на прислужниците. Така накрая просто не ми остана какво да правя.

Втренчих се в купчината дрехи върху леглото: чифт прилепнали бричове от материя, каквато никога досега не бях срещала и която приличаше повече на втора кожа; дълга риза от фин памук, която се препасваше с тъмносин пояс и ботуши. Но ботуши не беше най-точното наименование за тях. И преди бях носила ботуши. Това тук беше нещо съвсем различно. Изработени бяха от най-мека черна кожа и плътно обгръщаха прасците ми. Имаше и някакви странни дрехи, каквито обикновено носят селяните и земеделците. Тъканта им обаче беше много по-фина и скъпа от онова, което някой селянин би могъл да си позволи.

Щом се облякох, съгледах и кафтана. Мигар наистина можех да го облека?

Щях ли да стана една от Гриша? Не ми се вярваше да е възможно.

„Това е просто дреха“ – укорих се мислено.

Поех си дълбоко дъх, свалих кафтана от паравана и го навлякох. Оказа се по-лек, отколкото очаквах, и също като останалите дрехи ми прилегна идеално. Закопчах малките невидими копчета на предницата и отстъпих, опитвайки да се огледам в цял ръст в огледалото над умивалника. Кафтанът бе с цвета на тъмносиньо среднощно небе и стигаше почти до петите. Имаше широки ръкави и макар да бе по-скоро връхна дреха, в него се чувствах като в изящна вечерна рокля. Чак тогава забелязах везбата по маншетите. Подобно на всички останали от Гриша Етералките обозначаваха своето призвание в ордена чрез цвета на бродерията: бледосиня за Вълнотворците, червена за Огнетворците и сребърна за Вихротворците. Моите маншети обаче бяха извезани със златна бродерия. Прокарах пръсти по блестящата сърма и усетих пронизващо безпокойство.

Едва не подскочих, когато откъм вратата се разнесе почукване.

– Много добре – посрещна ме Женя, когато отворих вратата. – Но щеше да изглеждаш още по-добре в черно.

Благодарих ù подобаващо, като се изплезих, после забързах да я настигна по коридора и надолу по стълбите. Тя ме отведе в същата куполна зала, където предишния ден се бяхме събрали за процесията към Великия дворец. Сега тя не беше толкова препълнена, но въпреки това въздухът беше наситен с жуженето на множество разговори. В ъглите Гришаните се трупаха около самоварите, изтягаха се на диваните и се грееха около зиданите печки, покрити със сложна украса от кахлени плочки[5]. Някои закусваха на четирите дълги маси, подредени в квадрат в центъра на помещението. Както и предишния ден, с влизането ми всички разговори утихнаха, но сега присъстващите поне си даваха вид, че продължават да си приказват, докато минавахме покрай тях.

Две момичета с одежди на Призоваващи се спуснаха към нас. В едното разпознах Мари, която се бе счепкала със Сергей преди процесията.

– Алина! – възкликна тя. – Вчера не се запознахме, както подобава. Аз съм Мари, а това е Надя. – Тя посочи момичето с ябълкови бузи зад себе си, което беше открило всичките си зъби в широка усмивка. После ме хвана под ръка, обръщайки демонстративно гръб на Женя. – Ела с нас!

Смръщих се и отворих уста да се възпротивя, но Женя само поклати глава и каза:

– Върви. Мястото ти е при Етералки. Ще те взема след закуска и ще те разведа наоколо.

– И ние можем да я разведем... – започна Мари.

– За да ù покажете точно онова, което нареди Тъмнейший , така ли? – прекъсна я Женя.

Мари цялата пламна.

– Ти какво, да не си нейна камериерка?

– Нещо такова – отвърна Женя и отиде да си налее чаша чай.

– Много си е навирила носа – изсумтя Надя.

– И от ден на ден става все по-лошо – добави Мари. После се обърна към мен и отново засия. – Сигурно умираш от глад!

Отведе ме при една от дългите маси, а щом ни видяха да наближаваме, двама от слугите пристъпиха напред, за да ни дръпнат столовете.