Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

– Ние седим тук, от дясната страна на Тъмнейший – гордо каза Мари и посочи масата, където бяха насядали гришани в сини кафтани. – А Корпоралки са ето там – продължи, поглеждайки надменно масата насреща, на която закусваха намръщеният Сергей и още неколцина в червени одежди.

Дадох си сметка, че щом ние сме отдясно на Тъмнейший, а Корпоралки – отляво, значи сме му еднакво приближени, но реших да не го правя на въпрос.

Масата му стоеше празна и единственото, което подсказваше за кого е отредена, бе големият абаносов стол. Когато попитах дали и Тъмнейший ще закусва с нас, Надя енергично поклати глава.

– О, не, той само от време на време идва на вечеря – отговори.

Вдигнах учудено вежди – толкова вълнения за това кой ще седи по-близо до него, а той дори не си правеше труд да се появи!

Пред нас имаше подноси с ръжен хляб и маринована херинга и аз едва потиснах гаденето си. Мразех херинга. За щастие, имаше достатъчно хляб, освен това с изненада забелязах и разцепени сливи, явно набрани от оранжерията. Прислужник ни поднесе горещ чай от един от огромните самовари.

– Захар! – възкликнах, когато той постави малка купичка пред мен.

Мари и Надя се спогледаха, а аз цялата пламнах. Захарта в Равка се раздаваше с купони през последните сто години, но тя явно не беше нещо необичайно в Малкия дворец.

Към нас приближи друга група Призоваващи и след като се представиха, припряно взеха да ме отрупват с въпроси.

Откъде съм родом? От север. (Двамата с Мал никога не лъжехме за родното си място. Просто не казвахме цялата истина.)

Наистина ли съм чертала карти досега? Да.

Наистина ли съм била нападната от фйердани? Да.

Колко волкри съм убила? Нито една.

Последният ми отговор, изглежда, доста ги разочарова – особено момчетата.

– Но аз чух, че си избила стотици, когато салът ви е бил нападнат – възпротиви се едно от момчетата с хитро изражение на невестулка, което се представи като Иво.

– Ами, излиза, че не съм – отвърнах, но после се поправих: – Поне не мисля, че съм го направила. Аз... хм... май припаднах.

– Припаднала си?! – Иво изглеждаше ужасен.

Почувствах се страшно благодарна, щом усетих някой да ме потупва по рамото. Женя ми се беше притекла на помощ.

– Ще тръгваме ли? – попита, пренебрегвайки останалите.

Смотолевих едно довиждане и побързах да се измъкна, усещайки погледите им, които ме съпровождаха през цялата зала.

– Как беше закуската? – попита Женя.

– Ужасна.

Женя изсумтя с отвращение.

– Значи пак херинга и ръжен хляб?

Аз имах предвид по-скоро кръстосания разпит, на който бях подложена, но въпреки това мълчаливо кимнах.

Тя сбърчи нос.

– Гадост.

Хвърлих ù подозрителен поглед.

– Ами ти какво яде?

Женя се огледа крадешком през рамо, за да се увери, че никой не ни подслушва, и прошепна:

– Дъщерята на една от готвачките има ужасни пъпки по лицето. Погрижих се за нея и сега всяка сутрин ми праща от сладкишите, които приготвя за Великия дворец. Направо са божествени.

Усмихнах се и поклатих глава. Гришаните може и да гледаха на Женя отвисоко, но тя определено притежаваше собствена сила и влияние.

– Ти обаче си мълчи – продължи Женя. – Тъмнейший особено държи да ядем здравословна селска храна. Да не дават светиите да забравим, че сме истински равканци.

Едва се удържах да не прихна. Животът в Малкия дворец беше нещо като приказна версия на селското битие и беше толкова далеч от действителността на Равка, колкото блясъкът и позлатата в царския двор.

Гришаните явно бяха обсебени от манията да подражават на селяните – чак до долните дрехи под нашите кафтани. Но имаше нещо наивно и глупаво в това да се яде „здравословна селска храна“ в порцеланови съдове, когато над главата ти се извисява купол, инкрустиран с истинско злато. Пък и кой селянин не би предпочел сладкишите пред маринованата риба?

– Дума няма да обеля – обещах.

– Хубаво. Ако пък си особено мила към мен, може дори да споделя закуската си с теб – лукаво ми смигна Женя. – Сега, тази врата тук води към библиотеката и работните помещения. – И тя посочи към масивната двукрила врата пред нас. – Оттук може да се върнеш обратно в стаята си. – Показа надясно. – А това е пътят към Великия дворец. – Кимна към двукрилата врата вляво. После ме поведе към библиотеката.

– Ами насам? – попитах, сочейки затворената двукрила врата зад стола на Тъмнейший.

– Отваряй си очите на четири, ако тази врата се отвори. Тя води към съвещателната зала на Тъмнейший и към неговите покои.