Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

– Женя – извика подире ни Тъмнейший, – кафтанът да е черен.

Женя ахна от изненада. Погледнах смаяното ù лице, после се обърнах към Тъмнейший, който вече се канеше да ни остави.

– Почакайте! – извиках, преди да успея да се овладея. Тъмнейший се закова на място и обърна към мен очите си с цвят на скала. – Аз... ако е възможно, бих предпочела сини одежди, нали Призоваващите са в синьо.

– Алина! – възкликна ужасено Женя.

Но Тъмнейший вдигна ръка и я накара да замълчи.

– Защо? – попита той с каменно изражение.

– И без това се чувствам като бяла врана тук. Затова си помислих, че може да е по-леко, ако не се... набивам на очи.

– Толкова ли държиш да си като всички останали?

Вирнах глава. Той явно не одобряваше, но и аз нямах намерение да отстъпвам.

– Просто не искам да съм трън в очите на другите, преживяното досега ми стига.

Тъмнейший дълго не откъсна очи от мен. Не бях сигурна дали обмисля думите ми, или иска да ме сплаши, но въпреки това стиснах зъби и издържах на погледа му.

– Както желаеш – внезапно кимна той. – Твоят кафтан ще е син. – Без да пророни и дума повече, ни обърна гръб и се изгуби по коридора.

Женя ме гледаше смаяна.

– Какво? – рекох отбранително.

– Алина – започна бавно тя, – досега на никой от Гриша не е било разрешавано да носи цветовете на Тъмнейший.

– Как мислиш, дали съм го ядосала?

– Не е там работата! Това щеше да е белег за твоето положение и знак на благоволение от страна на Тъмнейший. Така щеше да си много над всички останали.

– Е, аз пък не искам да съм много над всички.

Женя гневно махна с ръка, хвана ме за лакътя и ме поведе към парадния вход на двореца. Двама лакеи в ливреи отвориха огромната двукрила врата пред нас. Останах неприятно изненадана, че и те носят бяло и златно като кафтана на Женя – цветовете на прислугата. Ясно защо тя ме мислеше за луда, че отказвах благоволението на Тъмнейший. Може би имаше право.

Мислех за това по целия дълъг път през парка към Малкия дворец. Вече се спускаше здрач и прислужниците палеха фенерите, очертаващи централната алея. Когато поехме нагоре по стълбите към моята стая, стомахът ми вече беше свит на топка.

Седнах край прозореца и се загледах към парка. Докато аз се реех в мислите си, Женя позвъни на прислужницата и я проводи да намери шивачка и да донесе поднос с вечеря. Преди да отпрати момичето обаче, тя се обърна към мен:

– А може би предпочиташ да изчакаш, за да вечеряш по-късно с останалите от Гриша? – попита.

Тръснах глава. Бях твърде изтощена и преизпълнена с вълнения, за да понеса присъствието на още една тълпа.

– Но ти ще останеш, нали? – попитах.

Тя се поколеба.

– Разбира се, не си длъжна – побързах да добавя. – Сигурно искаш да вечеряш с всички останали.

– Никак даже. Вечеря за двама значи – каза властно тя и прислужницата се втурна да изпълнява нареждането ù. Женя затвори вратата след нея, после се отправи към малката тоалетка, за да подреди вещите върху нея: гребен, четка, перодръжка и мастилница. Не ги бях забелязала досега, явно някой ги бе донесъл тук специално за мен.

Все още с гръб към мен, Женя проговори:

– Алина, тъй като утре започва обучението ти, трябва да си наясно с едно... Корпоралки не се хранят заедно с Призоваващи. Етералки не сядат на една маса с Фабрикатори, а...

Внезапно ù се ядосах.

– Виж какво, ако не искаш да останеш с мен за вечеря, обещавам да не роня сълзи в супата от мъка.

– Не! – възкликна тя. – Изобщо не става дума за това! Просто се опитвам да ти обясня какъв е редът тук.

– Забрави.

Женя изпъшка отчаяно.

– Нищо не разбираш. За мен е голяма чест да съм поканена на вечеря с теб, но останалите гришани може да не го одобрят.

– Защо?

Женя въздъхна и се отпусна на един от дърворезбованите столове.

– Защото аз съм галеница на царицата. Защото те не ценят онова, което върша. И по още куп други причини.

Зачудих се какви ли са другите причини и дали имат нещо общо с царя.

Спомних си за лакеите в ливреи, които стояха при всяка врата на Великия царски дворец, всичките облечени в бяло и златно. Какво ли ù беше на Женя да живее отделена от себеподобните си, но и без да е придворна?

– Странно – казах след малко. – Винаги съм си мислела, че се живее много по-леко, ако си красив.

– О, наистина е така – отвърна Женя и се разсмя.

Не можах да се удържа и също се разсмях. Прекъсна ни почукване на вратата и шивачката скоро ни намери ново занимание с всичките си мерки и проби. Когато жената най-накрая приключи и взе да събира муселина и карфиците, Женя шепнешком се обърна към мен: