Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

– Никой – отвърнах. – Един приятел.

– Следотърсачът ли?

Кимнах.

– Заедно бяхме в Долината на смъртната сянка. Той ми спаси живота.

– А ти – неговия.

Отворих уста, за да възразя, но се спрях. Аз ли бях спасила живота на Мал?

Тази мисъл ме стъписа.

– Да спасиш живот, е голяма чест, а ти си спасила много – каза Фьодор.

– Но не достатъчно – прошепнах, припомняйки си ужасения поглед на Алексей, когато потъна в мрака. Щом като обладавах такава мощ, защо не бях могла да спася и него? Или някой друг от онези, които погинаха в Долината. Погледнах към Фьодор. – Щом смяташ, че спасяването на нечий живот е голяма чест, защо тогава стана Сърцеразбивач, а не Лечител?

Фьодор зарея поглед в препускащите покрай нас гледки.

– Сред всички гришани пътят на Корпоралките е най-трънлив. От нас се изисква най-добрата физическа подготовка и най-доброто обучение. Накрая прецених, че мога да спася много повече животи като Сърцеразбивач.

– По-точно като убиец? – възкликнах изненадана.

– Като войник – поправи ме Фьодор. После вдигна рамене. – Да убиваш или да лекуваш? – продължи с тъжна усмивка. – Всеки от нас си има своята дарба.

– Изражението му внезапно се промени. Той рязко изопна гръб и сръга Иван в ребрата. – Събуди се!

Каретата беше спряла. Огледах се смутено.

– Ние сме... – понечих да кажа, но стражникът до мен затисна с длан устата ми и допря пръст до устните си.

Вратичката на каретата се отвори и един войник провря глава през нея.

– Пътят е препречен от паднало дърво – каза. – Но може и да е капан.

Стойте нащрек и...

Така и не успя да довърши. Изтрещя изстрел и той се просна напред с рана в гърба. Във въздуха се надигнаха панически викове. Чу се трополене като от градушка, когато дъжд от куршуми се посипа върху каретата.

– Залегни! – извика стражникът до мен и ме прикри с тялото си, докато Иван изритваше мъртвия войник от каретата и затваряше вратата.

– Фйердани – каза стражникът, надничайки навън.

Иван огледа един след друг Фьодор и стражниците до мен.

– Фьодор, ти си с него. Вземате тая страна. Ние – другата. Каретата трябва да бъде опазена на всяка цена.

Фьодор измъкна от пояса си голям нож и ми го подаде.

– Сниши се плътно до пода и стой тихо.

Гришаните и стражниците се притаиха под прозорчетата, после по знак от Иван изскочиха от двете страни на каретата, затваряйки с трясък вратите след себе си. Свих се на пода, стиснала здраво тежката дръжка на ножа, коленете ми бяха плътно притиснати о гърдите, а гърбът – опрян в основата на седалката. Дочувах шума от битката навън, звън на метал о метал, крясъци и хриптене, цвилене на коне. Някакво тяло се удари срещу стъклото на прозорчето и каретата се разтресе. С ужас видях, че това е един от моите охранители. Тялото му остави кървава следа върху стъклото и изчезна от поглед.

Вратата на каретата се отвори рязко и в рамката ù се появи дивото лице на мъж с жълта брада. Пролазих в противоположния край на каретата и протегнах ножа пред себе си. Онзи излая нещо към другарите си на своя неразбираем фйердански и посегна да ме хване за крака. Засилих се да го изритам, но вратата зад мен се отвори и аз едва не се повалих върху друг брадат мъжага. Той ме сграбчи под мишниците, измъкна ме грубо от каретата, а аз крещях с пълно гърло и размахвах ножа.

Явно го бях досегнала, защото той изруга и охлаби хватката си. Изправих се на крака и побягнах. Намирахме се в гориста долчинка, където Вий се стесняваше, за да мине между два хълма с отвесни склонове. Около мен войници и гришани се сражаваха с брадатите мъже. Дърветата избухваха в пламъци, когато попаднеха в обсега на огъня на Гриша. Видях как Фьодор стрелна напред ръка и мъжът пред него се сгърчи на земята с притиснати към гърдите длани, а от устата му рукна кръв.

Втурнах се без посока и започнах да се катеря по близкия склон; краката ми се пързаляха по окапалите листа, едва си поемах дъх на пресекливи глътки. Вече бях стигнала почти до средата на склона, когато нещо ме блъсна отзад. Паднах по очи, ножът изхвръкна от ръцете ми и аз ги опънах напред, за да смекча удара.

Свих се на земята и взех да ритам, докато мъж с жълта брада се опитваше да докопа краката ми. Погледнах отчаяно към долчинката, но войниците и гришаните долу се сражаваха за собствения си живот с очевидно превъзхождащ ги по численост противник и не можеха да ми се притекат на помощ. Взех да се боря и съпротивлявам, но мъжът беше прекалено силен.