Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

– Не трябва да се удря в лице момиче, дет отива на бал – сви рамене той. – Утре Боткин бъде честен в бой.

Само простенах при такова обещание.

Вечерях набързо в куполната зала и преди някой да успее да ме притисне в ъгъла, забързах към стаята, мечтаейки за красивата вана, вградена в пода. В купалото беше забавно, но по време на войнишкия си живот се бях наситила на общи бани, а личната вана все още беше новост за мен.

След като дълго и с наслада се киснах в пяната, седнах край прозореца да си подсуша косата и да погледам как нощта се спуска над езерото. Скоро фенерите покрай дългата алея към двореца щяха да бъдат запалени и щяха да запристигат благородници в пищни карети, коя от коя по-натруфени. Усетих тръпка на вълнение. Само преди няколко месеца бих умряла от ужас в нощ като тази: предстоеше ми представление, при това щях да бъда нагиздена от глава до пети заедно със стотици други красиви и разкошно облечени хора. Сега също се чувствах притеснена, но въпреки това си мислех, че може и да е... забавно.

Погледнах малкия часовник върху полицата над камината и свих вежди. Досега прислужницата трябваше да е донесла новия ми копринен кафтан. Ако не дойдеше всеки момент, щеше да се наложи да се явя в стария си вълнен кафтан или да заема някоя дреха от Мари.

Щом си го помислих, на вратата се почука. Оказа се обаче Женя. Кремава коприна, извезана със златна сърма, обгръщаше стройната ù фигура, а червената коса беше вдигната във висока прическа, за да изпъкват по-добре грациозната извивка на шията ù и едрите диаманти, които се полюшваха на ушите ù.

– Е? – подканящо рече тя, обръщайки се ту на едната, ту на другата страна.

– Направо ми се повдига от теб – отвърнах с усмивка.

– Изглеждам забележително – заключи тя, възхищавайки се на

отражението си в огледалото.

– Щеше да изглеждаш още по-добре, ако беше и малко по-скромна.

– Съмнявам се. Ти защо още не си облечена? – попита тя, когато най-после успя за малко да се откъсне от отражението си и забеляза, че съм по долна риза.

– Новият ми кафтан още се бави.

– А, да, Фабрикаторите едва насмогват с поръчката на царицата. Но няма страшно, ще си получиш дрехата. А сега седни пред огледалото да ти оправя косата.

Едва не изпищях от вълнение, но успях някак да се овладея. Надявах се Женя да предложи да ми направи прическа, но не исках сама да я моля за това.

– Мислех, че ще обслужваш царицата – подхвърлих, щом пъргавите ръце на Женя се заеха за работа.

Тя само изви кехлибарените си очи към тавана.

– Стига и това, което направих за нея досега. Само дето Нейно Височество в последния момент реши, че не е в настроение за бал. Боляла я главата. Ха! А пита ли ме някой, че цял час премахвах бръчките покрай очите ù.

– Значи няма да е на бала, така ли?

– Естествено, че ще дойде. Но иска първо придворните дами малко да се посуетят около нея, за да се почувства още по-важна и значима. Та това е най-голямото събитие на сезона, не би го пропуснала за нищо на света!

Най-голямото събитие на сезона. Издишах на пресекулки.

– Притеснена ли си? – попита Женя.

– Малко. И аз не знам защо.

– Дали не е защото няколкостотин благородници с нетърпение очакват да те зърнат за първи път?

– Много ти благодаря, сега само за това ми липсваше да се притеснявам.

– Пак заповядай – отговори тя и силно ми опъна косата. – Досега би трябвало да си свикнала всички да те зяпат.

– Да, ама не съм.

– Добре тогава, само дай знак, ако стане съвсем напечено, и аз ще се кача на масата, ще си заметна полите на главата и ще изкарам един танц. Така поне ще си сигурна, че никой няма да те погледне.

Разсмях се и се поуспокоих. След малко се постарах с възможно най-небрежен тон да попитам:

– Тъмнейший пристигна ли?

– О, да, още вчера. Видях каретата му.

Сърцето ми се сви. Бил е в двореца цял ден, а нито е дошъл да ме види, нито е пратил да ме повикат.

– Предполагам, че е страшно зает – подметна Женя.

– Естествено.

След малко тя меко продължи.

– Всеки от нас го чувства.

– Кое по-точно.

– Влечението към Тъмнейший. Само че той не е като нас, Алина.

Застанах нащрек. Женя обаче не откъсваше прилежен поглед от буклите в косата ми.

– За какво говориш? – попитах. Дори в собствените ми уши гласът ми прозвуча неестествено висок.

– Нито природата на неговата сила, нито видът му са като нашите. Трябва да си луд или сляп, за да не го забележиш.

Не ми се щеше да питам, но не успях да се овладея: