Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

– Той някога... Искам да кажа, вие двамата някога дали...

– Не! Никога! – Устните ù се извиха в пакостлива усмивка. – Но аз не бих имала нищо против.

– Наистина?

– Че кой би отказал? – Очите ù срещнаха моите в огледалото. – Но никога не бих си позволила да развия чувства към него.

Свих рамене с, както се надявах, безразличие.

– Разбира се.

Женя вдигна високо съвършените си вежди и пак силно ми опъна косата.

– Ау! – извиках. – Ами Давид ще идва ли довечера?

– Не, той не обича баловете – въздъхна Женя. – Но аз преди малко се отбих в работилницата, за да му покажа какво губи. Той обаче едва ме погледна.

– Съмнявам се – опитах се да я утеша.

Женя подреди и последния кичур от прическата ми и го прикрепи със златна фиба.

– Ето! – обяви победоносно тя, връчи ми малкото позлатено огледало и ме завъртя, за да оценя нейния шедьовър. Половината от косата ми беше завързала в сложен възел. Останалата се спускаше на лъскави вълни по раменете ми.

Цялата засиях от удоволствие и бързо я прегърнах.

– Благодаря ти – възкликнах. – Ти си поразителна!

– Голяма полза от това, няма що – измърмори тя.

Как беше успяла така здраво да хлътне по някой, който бе сериозен, тих и, изглежда, изобщо не си даваше сметка за нейната поразителна красота?!

Или пък точно заради това тичаше подир Давид?

Леко почукване на вратата ме откъсна от тези размишления. Втурнах се да отворя. Отдъхнах си облекчено, когато видях отпред да стоят две прислужнички, натоварени с по няколко кутии всяка. До този момент не си бях дала сметка колко силно се тревожа за закъснението на моя кафтан.

Оставих най-голямата от кутиите върху леглото и махнах капака.

Женя изписка, а аз зяпнах онемяла съдържанието. Когато най-после се съвзех, посегнах и извадих отвътре няколко метра шумоляща черна коприна.

Деколтето и ръкавите бяха покрити с изящна златна везба и блестящи мъниста черен кехлибар.

– Черно – прошепна Женя.

Неговият цвят. Какво трябваше да значи това?

– Погледни! – ахна тя.

Деколтето бе завързано с черна кадифена лента, на която висеше малък златен талисман: затъмнено слънце, символът на Тъмнейший. Прехапах устни. Този път той беше решил да пренебрегне волята ми и аз не можех нищо да направя. Усетих в мен да се надига възмущение, но скоро то беше погълнато от силна възбуда. Кога ли бе избрал тези цветове за мен – преди или след вечерта край езерото? Дали нямаше да се разкае като ме видеше така облечена тази вечер?

Точно сега обаче изобщо не можех да мисля за това. Освен ако не исках да се явя гола на бала. Не ми оставаше голям избор. Шмугнах се зад паравана и намъкнах новия си кафтан. Коприната обгърна хладно тялото ми, докато непохватно закопчавах малките копченца. Щом се показах иззад паравана, Женя се ухили широко.

– Охо, така си и знаех, изглеждаш великолепно в черно. – Тя сграбчи ръката ми. – Хайде!

– Още не съм се обула!

– Просто ела!

И ме помъкна по коридора, а после отвори някаква врата, без дори да почука. Зоя изпищя. Стоеше насред стаята, облечена в среднощносин копринен кафтан, с четка в ръка.

– Извинявай – провикна се Женя, – но тази стая ни трябва. Заповед на Тъмнейший!

Красивите сини очи на Зоя се присвиха заплашително.

– Ако си въобразявате... – започна тя и чак тогава ме видя. Челюстта ù увисна, после кръвта се отцеди от лицето ù.

– Вън! – изкомандва Женя.

Зоя най-после успя да си затвори устата и, за моя огромна почуда, напусна стаята, без да обели дума повече. Женя затръшна вратата след нея.

– Какви ги вършиш? – попитах недоумяващо.

– Реших, че е важно да се видиш в свястно огледало, а не в онова безполезно парче стъкло над тоалетната ти масичка – отвърна тя. – Но най-много исках да се насладя на изражението на тая кучка, когато те види в цвета на Тъмнейший.

Не можах да удържа усмивката си.

– Това беше направо чудесно.

– Нали – каза тя замечтано.

Обърнах се към огледалото, но Женя ме сграбчи и ме настани пред тоалетната масичка на Зоя. После взе да рови из чекмеджетата.

– Женя!

– Само почакай... аха! Така си и знаех: потъмнява си ресниците. – И Женя измъкна малко гърненце с черен антимон[9] от чекмеджето на Зоя. – Ще призовеш ли малко светлина, за да мога да работя?

Призовах чудесно меко сияние, за да може Женя да вижда по-добре, и се постарах да запазя търпение, докато ме караше да гледам нагоре, надолу, наляво и надясно.

– Идеално! – обяви накрая тя. – О, Алина, сега изглеждаш като същинска изкусителка.