Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

Оркестърът засвири туш и гостите скоро ахкаха и ръкопляскаха, когато Огнетворците разпратиха огнени фонтани над главите им, а Вихротворците сътвориха серия от бляскави вихрушки. После към тях се присъедини голяма група Вълнотворци. С помощта на Вихротворците те образуваха огромна вълна, която се разби при балкона и увисна на сантиметри над главите на присъстващите. Видях как те посягат да докоснат водното покривало. Накрая Огнетворците вдигнаха ръце и вълната със съсък избухна в кълбяща се влажна мъгла. В своето скривалище зад сцената внезапно усетих да ме връхлита вдъхновение и пратих сноп слънчеви лъчи през мъглата, които образуваха дъга, задържала се за кратко в трепкащия въздух.

– Алина.

Подскочих. Светлината угасна и дъгата изчезна. Тъмнейший стоеше край мен. Както обикновено, носеше черен кафтан, макар този да беше от сурова коприна и кадифе. Светлината от полилеите проблясваше по тъмната му коса. Преглътнах мъчително и се огледах, но от Женя нямаше и следа.

– Здравей – едва проговорих.

– Готова ли си?

Кимнах и той ме поведе към стълбата, която водеше към издигнатата платформа. Докато публиката аплодираше оттеглянето на Гриша от сцената, Иво ме побутна с ръка.

– Чудесен финал, Алина! Тая дъга беше съвършена.

Поблагодарих му, после насочих вниманието си към насъбралото се множество, обзета от внезапен смут. Виждах насреща си жадни, нетърпеливи лица и наобиколената от придворни дами царица, която изглеждаше крайно отегчена. До нея царят се люшкаше на трона си, явно обърнал не една и две чаши. Край него се виждаше неизменната фигура на Аппарат. Дори някой от принцовете да си беше направил труд да гледа представлението, не се виждаше наоколо. Сепнах се, когато си дадох сметка, че Аппарат гледа право към мен. Побързах да отклоня очи.

Изчакахме, докато оркестърът засвири постепенно усилващ се злокобен туш и на сцената изскочи облеченият в сребристо човек, за да ни представи. Точно в този момент отнякъде изневиделица се появи Иван и зашепна нещо в ухото на Тъмнейший. Чух само отговора: „Отведи ги в оръжейната зала. Идвам след малко.“

Иван се стрелна навън, без дори да ме погледне. Но когато Тъмнейший се обърна към мен, лицето му беше усмихнато, а вълнение оживяваше очите му. Каквато и новина да му бяха донесли, тя явно беше добра. Бурни овации ни подсказаха, че е време да излезем на сцената. Той ме хвана за ръката и каза:

– Хайде да дадем на хората каквото очакват.

Кимнах с пресъхнало гърло, а той ме поведе нагоре по стълбата и после към центъра на сцената. Долових нетърпеливо жужене откъм тълпата и огледах жадните лица. Тъмнейший ми кимна отсечено. След кратко встъпление той плесна с ръце, в залата изтрещя гръмотевица и всичко потъна в мрак.

Изчака, докато нетърпението на присъстващите се нажежи до бяло. Може да не харесваше представленията на Гриша, но определено имаше усет за драматизъм. Когато напрежението в залата се сгъсти до непоносимост, той се наклони към мен и прошепна съвсем тихо, така че само аз да чуя:

– Сега.

С неистово биещо сърце протегнах ръце с обърнати нагоре длани. Поех си дълбоко въздух и призовах онова усещане за сигурност, което караше светлината да струи през мен, после се съсредоточих върху дланите си. Над всяка от тях се издигна стълб от сияйна светлина и огря потъналата в мрак бална зала. Тълпата ахна в един глас и чух някой да вика:

– Истина е!

Бавно насочих дланите си към балкона с надеждата да уцеля точно мястото, което Давид ми описа по-рано. „Просто се постарай да се прицелиш колкото се може по-високо и ние ще те открием“ – беше казал той.

Разбрах, че съм уцелила, когато лъчът от дланта ми рикошира от балкона и се стрелна на зигзаг през балната зала, защото светлината се отразяваше в многобройните големи огледала, дело на Фабрикаторите. Накрая балната зала се озова в мрежа от пресичащи се потоци искряща слънчева светлина.

Събралото се множество немееше в захлас.

Свих дланта си в шепа и слънчевият лъч угасна. После с рязко движение отново го освободих и светлината разцъфна около нас с Тъмнейший, обгръщайки ни в сияйна като златист ореол сфера.

Той ме погледна и протегна ръце, изстрелвайки черни ленти мрак, които се застрелкаха из сферата на плавни вълни и тъмни завихряния. Направих светлината още по-ярка и силна, наслаждавайки се на мощта, която струеше през мен, позволих ù да излезе през върховете на пръстите ми. Той продължаваше да праща мастилените филизи на мрака и ги караше да