Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

Единственото ми желание беше да остана сама, за да размисля, да сложа в ред хаоса от чувства, които ме владееха. Шампанското изобщо не ми помагаше.

Групите гости се редуваха пред мен една след друга. По едно време разпознах дългото и меланхолно лице на един Корпоралник, който ме придружаваше заедно с Иван в каретата на Тъмнейший и се беше сражавал с фйерданските наемни убийци. Взех да ровя из паметта си за името му. Той ме спаси от конфузното положение, като приближи, поклони се дълбоко и каза:

– Фьодор Камински.

– Извини ме – казах, – беше дълга нощ.

– Мога да си представя.

„По-добре недей“ – помислих си смутено.

– Тъмнейший все пак се оказа прав – продължи с усмивка той.

– Моля? – изцвърчах.

– Ти толкова упорстваше, че няма как да си Гриша.

Отвърнах на усмивката му.

– Явно ми е станало обичай винаги да приемам нещата от погрешната страна.

Фьодор едва успя да ми разкаже накратко за новото си назначение по южната граница, преди да бъде изместен от следващата група нетърпеливи гости, очакващи да получат своята минута щастие с Призоваващата слънцето. Даже не успях да му благодаря за това, че бе защитил живота ми при нападението в клисурата.

Издържах да се усмихвам и да поддържам разговор близо час. Но щом за кратко ме оставиха на мира, казах на своите охранители, че искам да тръгвам, и закрачих право към вратата.

Още с излизането навън се почувствах по-добре. Нощният въздух беше благословено студен, а звездите светеха ярко в небето. Поех си дълбоко въздух. Чувствах се замаяна и изтощена, а настроението ми се мяташе между въодушевлението и тревогата. Какво ли щеше да е, ако Тъмнейший дойдеше в стаята ми тази нощ? При мисълта да му се отдам по тялото ми пробяга тръпка. Не мислех, че е влюбен в мен, и изобщо нямах представа аз какво изпитвам към него, но той ме желаеше и, изглежда, това беше достатъчно.

Тръснах глава и се опитах да подредя мислите си. Хората на Тъмнейший бяха открили елена. Сега за това трябваше да мисля – за съдбата си. За предначертанието да убия едно толкова древно създание заради силата, която щеше да се прелее от него в мен. Както и за отговорността, която налагаше тази сила. Но мислите ми кръжаха все около това как ръцете на Тъмнейший обгръщаха бедрата ми, за устните му върху шията ми, за допира на стройното му жилаво тяло в мрака. Отново вдишах дълбоко нощния въздух. Най-разумно би било да заключа вратата си и да се наспя. Само дето не знаех дали наистина искам да съм разумна.

Когато стигнахме Малкия дворец, Сергей и останалите ме оставиха и се върнаха на бала. Куполната зала беше притихнала, в облицованите с кахлени плочки камини тлееше жарава, златистата светлина на лампите гаснеше. Тъкмо се канех да изляза през вратата към главното стълбище, когато резбованите двери зад масата на Тъмнейший се разтвориха широко. Побързах да се скрия в сенките. Не исках той да разбере, че съм напуснала бала толкова рано, пък и все още не бях готова да го видя отново. Но отвътре излезе само малка група войници и пое към главния вход на Малкия дворец.

Зачудих се дали това са хората, дошли да докладват за появата на елена. Когато последният от тях премина в светлината на гаснещите лампи, сърцето ми едва не спря.

– Мал!

Когато се обърна към мен, се изплаших да не припадна от щастие при вида на това познато лице. Подсъзнателно си дадох сметка колко сурово е изражението му, но тази мисъл беше пометена от непомрачената ми радост. Прекосих залата на един дъх и се втурнах да го прегръщам, като в устрема си едва не го повалих. Той направи усилие да запази равновесие, после свали ръцете ми от врата си и хвърли бегъл поглед към останалите войници, които се бяха заковали на място и ни наблюдаваха. Давах си сметка, че сигурно съм го притеснила, но не ме беше грижа. Подскачах на пръсти около него, танцувайки от щастие.

– Вървете – каза им той, – аз ще ви настигна.

Забелязах как неколцина вдигнаха вежди, но въпреки това всички излязоха през парадния вход и ни оставиха насаме. Отворих уста, без да знам откъде да започна, затова изтърсих първото, което ми хрумна:

– Какво правиш тук?

– Да пукна, ако знам – отвърна Мал с досада, която ме стъписа. – Трябваше да докладвам на твоя повелител.

– Моя... какво? – Чак тогава ме осени и аз широко се усмихнах. – Значи ти си открил стадото на Морозов! Трябваше и по-рано да се досетя!

Той не отговори на усмивката ми. Даже не ме погледна в очите. Просто се извърна настрани и каза: