Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

– Трябва да вървя.

Вперих в него недоумяващ поглед и усетих как въодушевлението ми повехна попарено. Значи права съм била. Мал бе приключил с мен. Върху ми се стовариха всичкият гняв и всички тревоги, които бях преживяла през последните месеци.

– Извини ме – казах студено, – не си дадох сметка, че ти губя времето.

– Не съм казал такова нещо.

– Не, разбира се, че не. Разбирам те. Дори не си направи труд да отговориш на писмата ми. Тогава защо ти е да стоиш тук и да приказваш с мен, когато истинските ти приятели те чакат.

Той сви вежди.

– Не съм получавал никакви писма.

– Да бе! – отвърнах ядно.

Той въздъхна и прокара длан по лицето си.

– Трябваше непрекъснато да се местим, за да хванем дирята на стадото.

Частта ми вече почти няма връзка с полка.

Гласът му излъчваше толкова умора. За първи път го погледнах истински и чак сега видях колко е променен. Под сините му очи имаше сенки. По небръснатата челюст минаваше назъбен белег. Това пак си беше Мал, но сега от него лъхаше нещо сурово, нещо студено и непознато.

– Значи не си получил нито едно от писмата ми, така ли?

Той поклати глава със същото отсъстващо изражение.

Не знаех какво да мисля. Досега Мал никога не ме беше лъгал и дори при целия ми гняв не допусках, че ме лъже и сега. Поколебах се.

– Мал, аз... Не може ли да поостанеш още малко? – Дадох си сметка, че го умолявам. Мразех да го правя, но щеше да ми е още по-омразно да си тръгне просто така. – Дори не можеш да си представиш какво се случва тук.

Той грубо и лаещо се изсмя.

– Няма нужда да си го представям, нали видях малката ти демонстрация в балната зала. Много впечатляващо.

– Значи си ме видял?

– Точно така – дрезгаво отвърна той. – Имаш ли представа как се тревожех за теб? Никой не знаеше какво е станало, какво са направили с теб. Нямаше начин да те намеря. Даже се носеха слухове, че си била изтезавана. Когато се разбра, че някой трябва да докладва на Тъмнейший, като същински идиот бих целия път дотук с единствената надежда да те открия.

– Наистина? – Толкова ми беше трудно да го повярвам. Вече бях привикнала с мисълта, че Мал не го е грижа за мен.

– Точно така – просъска той. – И ето те теб здрава и читава, танцуваш и флиртуваш като някоя разглезена принцеса.

– Не бъди толкова разочарован – озъбих се. – Обзалагам се, че Тъмнейший може да уреди някое изтезание с бавен огън, ако това ще те разведри.

Мал се навъси и се дръпна от мен.

Очите ми се насълзиха от безсилие. Защо се карахме? Отчаяно протегнах ръка да хвана неговата. Цялото му тяло се напрегна, но той не дръпна ръката си.

– Мал, не мога да променя нищо от това, което стана. Но и не съм искала да се случи.

Той ме погледна, после отклони очи. Усетих как тялото му се напрегна.

Най-накрая проговори:

– Знам, че не си го искала.

В гласа му отново изплува тази ужасяваща умора.

– Какво е станало с теб, Мал? – прошепнах.

Той не отвърна нищо, вперил поглед в заобикалящия ни мрак.

Посегнах, сложих длан върху брадясалата му буза и нежно извърнах лицето му към себе си.

– Кажи ми.

Той затвори очи.

– Не мога.

Прокарах пръсти по изпъкналия белег на челюстта му.

– Женя ще се погрижи за това. Тя е способна да поправи...

Внезапно си дадох сметка, че съм направила грешка. Той рязко отвори очи.

– Нямам нужда от поправка – озъби се.

– Не това исках да кажа...

Той сграбчи ръката ми, откъсна я от лицето си и я стисна грубо. Сините му очи потърсиха моите.

– Щастлива ли си тук, Алина?

Въпросът му ме хвана неподготвена.

– Ами... не знам. Понякога.

– Щастлива ли си тук с него ?

Нямаше нужда да питам за кого говори. Отворих уста да отвърна нещо, но не знаех какво да кажа.

– Носиш неговия знак – продължи той, плъзгайки поглед по малкия златен талисман, провесен на пазвата ми. – Неговия знак и неговите цветове.

– Това са само дрехи.

Устните му се разтеглиха в цинична усмивка, толкова различна от оная негова усмивка, която обичах, че се стреснах.

– Едва ли наистина го мислиш.

– Какво значение има с какво съм облечена?

– Дрехите, накитите, целият ти вид. Той те е превзел цялата .

Думите му ме зашлевиха като плесница. Усетих как в мрака на залата по страните ми пълзи грозна червенина. Изтръгнах се от хватката му и скръстих ръце на гърдите си.

– Не е така – прошепнах, но не посмях да го погледна в очите. Имах чувството, че Мал ме чете като отворена книга и може да долови всяка моя трескава мисъл за Тъмнейший. Но в следващия момент срамът ми се превърна в гняв. Е, какво ако разбереше? И какво право имаше да ме съди?