Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

ГЛАВА 16

ОБЛЕКЧЕНИЕТО НА БАГРА беше видимо, но тя не губеше време.

– Може да се измъкнеш от двореца заедно с артистите. Тръгни на запад.

Когато стигнеш Ос Кърво, търси „Верлорен“. Това е търговски кораб от Керч.

Пътуването ти е вече предплатено.

Пръстите ми замръзнаха върху копчетата на кафтана.

– Искаш да отида в Западна Равка? И пак да прекося Долината, но този път сама?

– Искам да изчезнеш, момиче. Сега си достатъчно силна, за да пътуваш сама в Долината. Не би трябвало да те затрудни. Защо, мислиш, хвърлих толкова усилия да те обуча?

Ето още едно нещо, за което не си бях дала труд да се замисля. Тъмнейший беше казал на Багра да ме остави на мира. Тогава си въобразявах, че ме защитава, но може би просто бе целял да ме държи слаба.

Смъкнах кафтана от гърба си и навлякох грубата вълнена риза през глава.

– Знаела си за намеренията му още от самото начало – обърнах се към

Багра. – Защо ми казваш чак сега? Защо точно тази вечер?

– Защото вече нямаме никакво време. Не съм вярвала, че ще открие стадото на Морозов. Това са неуловими създания, част от най-древната наука, дошли от самото сърце на света. Но явно съм подценила хората му.

„Не – помислих си, докато намъквах кожения брич и ботушите, – подценила си Мал.“ Мал, който можеше да преследва и открива като никой друг. Мал, който можеше да намери дирите на всяко живо същество. Мал, който щеше да намери елена и да ми го достави на тепсия, а заедно с това да предаде всички нас във властта на Тъмнейший, без дори да го подозира.

Багра ми подаде дебел кафяв пътнически балтон, обточен с кожи, тежка кожена шапка и широк колан. Докато го опасвах около кръста си, открих окачени на него кесия, своя нож и торбичка с кожените ръкавици без пръсти, в които на сигурно място бяха скрити стъклените дискове.

Изведе ме навън през ниска врата, после ми подаде кожена пътническа торба, която метнах на гръб. След това протегна ръка към парка, в чиято далечина блещукаха светлинките на Великия дворец. Дори долових музика. Сепнах се, като си дадох сметка, че балът е още в разгара си. На мен ми се струваше, че са минали години, откакто напуснах балната зала, но явно не бе минал повече от час.

– Иди при лабиринта от жив плет, после завий наляво. Стой далече от осветените алеи. Част от музикантите и артистите вече си тръгват. Важното е да се добереш до някой от заминаващите фургони. Претърсват ги само на влизане в двореца, затова там ще си в безопасност.

– Мислиш ли?

Багра не обърна внимание на въпроса ми.

– Излезеш ли веднъж от Ос Олта, избягвай главните пътища. – Подаде ми запечатан плик. – Ти си дърводелец крепостник на път за Западна Равка, където трябва да се срещнеш със своя нов господар. Разбра ли?

– Да. – Кимнах, а сърцето ми думкаше в гърдите. – Защо ми помагаш? – попитах внезапно. – Защо предаваш собствения си син?

За миг тя притихна, изопнала рамене в сенките на Малкия дворец. После се извърна към мен и аз стъписана политнах назад, защото го видях съвсем ясно, сякаш стоях на самия му край: пъкъла. Безкрая, черната зейнала бездънна пустота на един твърде дълго живян живот.

– Преди много години – тихо проговори тя, – преди още да се бе родила мечтата за Втора армия, преди да се откаже от името си и да стане Тъмнейший, той беше просто едно блестящо и талантливо момче. На мен дължи своите амбиции. На мен дължи гордостта си. А когато стане време, аз ще съм тази, която ще го спре. – После се усмихна, съвсем лека усмивка, пропита с толкова болезнена тъга, че бе непоносима за гледане. – Ти си мислиш, че не обичам сина си – продължи. – Но аз го обичам. И точно поради тази причина няма да позволя да отиде отвъд изкуплението.

Тя погледна назад към Малкия дворец.

– Ще пратя някоя прислужница пред вратата на стаята ти утре сутрин, за да казва, че си болна. Ще опитам да ти спечеля колкото се може повече време.

Прехапах устни.

– Още тази нощ. Ще трябва да пратиш прислужница още тази нощ.

Тъмнейший може... да дойде в стаята ми.

Очаквах Багра пак да ми се присмее, но вместо това тя само поклати глава и тихо каза: „Глупаво момиче“. Сигурно по-лесно щях да понеса презрението ù. Загледана в парка, се замислих какво ме чака занапред. Мигар наистина бях готова на това? Насилих се да преглътна обзелата ме паника.

– Благодаря, Багра – казах задавено. – За всичко.

– Хм – отвърна тя. – Сега върви, момиче. Бързай и се пази.

Обърнах ù гръб и се затичах.

Покрай безкрайните тренировки с Боткин бях опознала парка добре. Сега, докато тичах през поляните и между дърветата, му бях благодарна за всички ония пропити с пот часове. Багра прати от двете ми страни две редки кълба мрак. Те ме сливаха с тъмнината, докато наближавах гърба на Великия дворец. Дали Мари и Надя все още танцуваха в балната зала? Чудеше ли се Женя къде съм изчезнала? Прогоних тези мисли от ума си. Избягвах да се замислям много-много какво се каня да направя и за всичко онова, което оставях зад себе си.