Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

– Всеки от Гриша трябва сам да си заслужи муската – казах накрая. – Същото важи и за елена, но той не е предназначен за мен.

– Хайде да тръгваме – рязко ме прекъсна Мал. – Може да ми доразкажеш, докато вървим. Искам да се изкачим още по-нависоко в планината.

Напъха одеялото обратно във войнишката мешка и се постара да заличи следите от бивака ни. После ме поведе по стръмна и камениста пътека. Лъкът му беше привързан отзад за войнишката торба, но пушката държеше готова за стрелба.

Краката отказваха да ми се подчиняват при всяка стъпка, но аз упорито следвах Мал и събрах сили да му разкажа останалата част от историята. Повторих му дословно всичко, което ми разкри Багра: как се появила Долината, каква е силата на нашийника и как Тъмнейший е замислил да се възползва от дарбата ми; накрая му казах и за кораба, който ме чакаше при

Ос Кърво.

Мал заговори още щом приключих:

– Не е трябвало да слушаш Багра.

– Откъде си сигурен? – попитах.

Той внезапно се обърна и аз едва не налетях отгоре му.

– Как мислиш, какво ще стане, ако стигнеш Долината и все пак успееш да се качиш на този кораб? Защо си мислиш, че властта на Тъмнейший се простира само до бреговете на Истинското море?

– Не мисля така, обаче...

– Само въпрос на време е да те открие и да ти надене тоя нашийник.

После той се обърна и закрачи по пътеката, оставяйки ме да стърча замаяна отзад. Насилих се да раздвижа крака и забързах след него.

Кроежите на Багра може и да имаха слаби страни, но какъв друг избор ни оставаше? Спомних си как яростно стискаше китката ми, страхът в трескавите ù очи. Не беше очаквала Тъмнейший да приближи толкова стадото на Морозов. В нощта на зимния бал тя несъмнено се страхуваше, но все пак опита да ми помогне. Ако бе толкова безмилостна, колкото сина си, можеше да си спести този риск и просто да ми пререже гърлото. „Така за всички щеше да е най-добре“ – помислих си печално.

Дълго крачехме мълчаливо по стръмната пътека, навлизайки бавно все по-навътре в планината. На някои места пътеката беше толкова тясна, че се оказвах увиснала над пропастта. Прилепила гръб о скалата, пристъпвайки крачка по крачка, аз се молех мислено на светците да имат милост към мен.

По обяд превалихме първото било и скоро вече се катерехме по следващия склон. За мое нещастие, той се оказа още по-стръмен и висок от първия. Не откъсвах поглед от пътеката, местех единия крак пред другия и се опитвах да се отърся от връхлитащата ме безнадеждност. Колкото повече размишлявах, толкова повече се убеждавах, че Мал има право. Не можех да се освободя от чувството, че съм обрекла и двама ни. На Тъмнейший аз му трябвах жива, но какво ли щеше да причини на Мал? Досега бях толкова погълната от собствените си страхове и тревоги за бъдещето, че изобщо не помислих за Мал – на какво се беше решил и какво беше пожертвал. Той беше поел риска да изгори всички мостове след себе си: никога повече нямаше да се върне в армията, нямаше да види приятелите си, нито щеше да е един от най-тачените следотърсачи. Още по-лошо – щяха да го обявят за дезертьор, а може би и за изменник. Наказанието за това беше смърт.

По залез вече се бяхме изкачили толкова високо, че изчезнаха и последните дървета, а на места зимният скреж още си стоеше. Изядохме оскъдната си вечеря от твърдо сирене и жилаво сушено говеждо. Мал прецени, че все още не е безопасно да палим огън, затова се сгушихме мълчаливо под одеялото, треперещи при всеки повей на зимната виелица, а раменете ни едва се докосваха.

Почти бях задрямала, когато Мал внезапно се обади:

– Утре поемаме на север.

Ококорих се.

– На север ли?

– Към Сайбея.

– Въпреки всичко искаш да проследиш стадото, така ли? – попитах невярващо.

– Знам, че мога да го открия.

– Стига Тъмнейший да не го е намерил преди теб.

– Едва ли – отвърна Мал и в тъмното усетих как поклаща глава. – Той все още е някъде на свобода. Усещам го.

Неговите думи зловещо ми напомниха какво бе казал Тъмнейший на пътеката пред хижата на Багра: „Еленът е предопределен за теб, Алина, усещам го“.

– Ами ако Тъмнейший пръв ни открие? – попитах.

– Не може да бягаш цял живот, Алина. Нали каза, че еленът щял да увеличи твоята сила. Тогава би могла да се опълчиш срещу Тъмнейший.

– Може би.

– Значи трябва да го направим.

– Ако ни заловят, той ще те убие.

– Знам.

– В името на всички светии, Мал! Защо тръгна след мен? Какво си мислеше?

Той въздъхна и прокара ръка през късата си коса.